— Вие двамата определено имате разногласия — каза Стефани.
— Той е мой близнак, двамата сме свързани и аз го обичам. Но, слава богу, винаги съм бил в състояние да разгранича роднинските си чувства от мнението, което имам за него като кардинал.
Малоун не знаеше почти нищо за кардинал Гало. Но тези двамата определено имаха проблеми.
— Нещо от Люк? — попита той Стефани.
— Нищо.
В далечния край на алеята се издигаше обелискът. Нито един прожектор не беше насочен пряко в белия мрамор. Той съществуваше, но никакви усилия не се полагаха за разгласяване на този факт. В радиус от пет-шест метра наоколо бяха разположени в кръг прожектори, насочени право нагоре, към небето. Формата му също беше нетрадиционна — висока централна колона, заобиколена от стъпаловидно заобикалящи я каменни блокове.
— Изсечен е от един-единствен блок — каза Гало. — Триста тона. Опакован в дъски и железни обръчи и превозен по море и нагоре по Тибър до тук. Нужни са били три години, за да го оформят и изправят нагоре. Висок е седемнайсет метра. Всеки етап от процеса е документиран и отразен във фашистката преса, за да се напомпват масите с благоговение.
Интересно как диктаторите изискват подобни демонстрации на величие, за да докажат легитимността на собствената си власт, помисли си Малоун. Демократично избраните лидери никога не изпитват тази необходимост, тъй като получават властта си на избори от народа, а никой не очаква от тях да са безгрешни. Всъщност именно грешките понякога се оказват стъпало към величието. Докато диктаторите никога не си признават провала. Те предпочитат грешките им да бъдат забравени, удавени в показност.
Приближиха се към обелиска. Гало посочи с пръст нагоре.
— Обърнете внимание на надписа.
Малоун се взря през сиянието на прожекторите. Надписът беше ориентиран вертикално, изцяло с главни букви: най-отгоре пишеше MVSSOLINI, малко по-надолу DVX.
— Буквите са изсечени в камъка, а не просто гравирани — поясни Гало. — За да не могат да бъдат изтрити от дъждовете или премахнати. Дучето е мислил далече напред. Направил ги е големи и дълбоки, за да останат завинаги.
Каква ирония, помисли си Малоун. Също като спомените за самия фашизъм, които днес сякаш още витаеха.
Те заобиколиха паметника. По мраморната повърхност нямаше никакви други обозначения, ако не се брояха думите Opera Ballila Anno X, изрязани в един висок панел в основата.
— Младежката фашистка организация „Балила“ също се е обезсмъртила тук — каза Гало. — Отбелязали са десетата си годишнина. Обелискът е открит на четвърти ноември трийсет и втора, в деня, когато са се навършили десет години от Похода на черноризците към Рим и началото на фашисткия режим.
— Истинско чудо е, че това нещо още стои — каза Стефани. — Всички реликви, свързани с Хитлер, са премахнати. Докато с Мусолини сякаш е различно.
— Опитали са се да го взривят през четиресет и първа, но едва са го издраскали. От десетилетия много хора искат да бъде съборен, но италианците не изпитват нужда да заличават историята си. — Гало посочи с ръка обелиска. — Дори когато е пресилено драматична. За тях разрушаването на подобен паметник е признак на слабост и страх, а не на сила.
Той продължаваше да оглежда извисяващата се нагоре конструкция.
— Знаем, че Мусолини е поставил кодекса си вътре — продължи Гало. — Това е ясно казано във вестниците от онова време. Но никой не знае точно къде. Извършено е на церемония в тесен кръг, за която не са оцелели никакви свидетелства. Както виждате, ако не броим самия стълб, на паметника има само един камък с някаква маркировка. Може да се допусне, че кодексът е зад него. Какво ще кажете? Тази мраморна плоча би трябвало да е около пет сантиметра дебела.
— Поне.
Плочата с надпис Opera Ballila Anno X беше с размери приблизително два и половина на метър и нещо. Тежък, солиден мраморен паралелепипед, изваян, за да трае вечно. И досега бе оцелял 80 години. Малоун знаеше какво иска Гало, затова се изкачи върху фундамента и огледа голямата буква X, изсечена в мрамора — цифрата от надписа Anno X, отбелязващ десетгодишнината на фашисткия режим.