— Дали това бележи точното място?
— Ами аз не виждам по-логичен белег.
Гало отвори чантата и извади два тежки чука и електрическо фенерче. Малоун пое единия от чуковете, а Гало грабна другия и се изкачи върху фундамента. Стефани им светеше отдолу с фенерчето.
Малоун се усмихна наум на тази ирония на съдбата. Колко пъти досега беше повреждал обекти от Списъка на световното културно наследство? Твърде много, за да ги преброи — и винаги по случайност. Сега обаче бе дошъл тук, за да унищожи умишлено част от историята.
Той стисна дръжката на чука и замахна. Ударът се стовари право върху цифрата X. Гало нанесе втория удар. Но мраморната плоча не помръдна. Повториха.
— Усетихте ли? — попита Гало. — Като че ли леко поддава. Може би кухината е отзад.
Стефани държеше фенерчето, насочено в десетката, от която радиално бяха започнали да се разпространяват малки пукнатини. Малоун се огледа. Наоколо все още не се виждаше жива душа. Но със сигурност имаше охранителни камери. А досега никой не се бе притекъл в защита на обелиска.
Възобновиха офанзивата. Още няколко удара и мраморът капитулира. Двамата с Гало се дръпнаха назад, за да избегнат падащите отломки и облака прах. Както и очакваха, зад външната облицовка се разкри малка кухина. Той остави чука и зачака прахта да се разнесе. Стефани му подаде фенерчето.
Вътре се виждаше метален цилиндър, дълъг около шейсет сантиметра и петнайсетина в диаметър; върху матовата му повърхност беше гравирано фашо. Гало се пресегна, извади го и го постави върху ръба на фундамента.
— Как ще го отворим? — попита Стефани.
— Направен е от олово и краищата му са запоени — каза Гало. — Би трябвало да можем да счупим шева. Идеята е била един ден запечатаното вътре да може да се извади. Нося чук в чантата.
— Знаете много за тези неща — подметна Малоун.
— Ние отдавна изучаваме Мусолини и фашистите. Надявам се онова, което търсим, да се окаже вътре.
Стефани подаде чука на Гало, който започна леко да почуква единия край на цилиндъра по запоения шев.
— Използвали са нарочно мек метал и съвсем малко калай — каза Гало. — Важното е било контейнерът да запази херметичността си.
Дъното поддаде и Малоун освети с фенерчето вътрешността на цилиндъра, където имаше нещо, навито на руло. Гало го издърпа навън. Не беше хартия. А нещо по-твърдо. И дебело. Пергамент.
Гало разви листа. Едната му страна беше изписана на ръка с черен туш. Най-горе се четяха думите Codex Fori Mussolini. Но вниманието им привлече онова, което изпадна, докато Гало развиваше документа.
Друг лист. По-тънък, пожълтял и крехък. Хартия.
35
Люк висеше във въздуха, уловен за китките и глезените от двамата си похитители. Главата му се люлееше безпомощно, беше все още зашеметен. Носеха го към единия от прозорците, очевидно решени да го метнат през стъклото. В този момент през отворената врата видя Лора, която нахълта в стаята и се нахвърли върху десния похитител, който пусна ръката и крака му, за да насочи вниманието си към нея. Люк мигновено се измъкна от хватката на другия мъж, падна на пода и го подкоси с един ритник през глезените. После го сграбчи с дясната си ръка отзад през шията, като продължи да притиска гръкляна му, докато мъжът изгуби съзнание. В това време Лора вече беше обезвредила своя опонент, който лежеше неподвижно на пода.
— Кои бяха тия идиоти? — попита задъхан той.
— Нямам представа. Но са дошли право тук, в тайна квартира на Ведомството, което значи, че познават работата на Спаня.
— А къде е той?
— В друга тайна квартира, недалече от тук. Той и шефът ми ме отведоха там преди малко, когато излязохме.
Тази тема просто плачеше да бъде разровена, но за момента Люк реши да изчака и се наведе да претърси двамата мъже. Нямаха документи за самоличност. Нито оръжие. Забрави ги, каза си той. Мисли!
— Вземи един чаршаф от леглото — каза й той. — Ще го накъсаме на ивици и ще вържем тия хубавци. Ще се занимаем с тях по-късно.
После Люк пристъпи към масата и взе телефона, ключовете и пистолета си. Време беше да открият Спаня.
Двамата с Лора тръгнаха бързо на запад към площада, където бе започнало всичко; с навлизането им в пешеходната зона шумът на автомобилното движение остана далече назад. Люк поглеждаше през рамо, но не забеляза някой да ги следва. Единствените шумове идваха от случайно дочути разговори на хора и от свистенето на вятъра.