Малоун се съгласи и посочи металния цилиндър, който бяха донесли.
— Покажете му.
Полукс Гало издърпа пергаментовия свитък и изписания на машина лист и ги показа на брат си. Кардиналът не прояви интерес към фашисткия манифест на Мусолини, но листът с указанията привлече вниманието му.
— Да допусна ли, че знаете немски? — попита Малоун.
— Знам и това са безсмислици.
— Явно това е идеята — каза Полукс. — Трябва да разполагаш с информация, достъпна само за няколко души на света, за да разрешиш загадката. За щастие, аз съм един от тях.
Малоун веднага долови премълчаното. Кардиналът не беше от посветените.
— Трябва да отидем до катедралата — каза Полукс. — Вече съм уредил да ни пуснат.
— Аз трябва да замина за Рим — каза кардиналът. — Това тук повече не ме засяга.
— Само че ти си в основата на всичко — не се стърпя брат му; това беше първата проява на някаква емоция от негова страна. — Ти искаше Ностра Тринита. За твое съжаление, няма да я получиш. Но ще останеш тук до края, братко. За да довършим започнатото от теб. Да върнем на рицарите онова, което им принадлежи. — Полукс замълча, после добави: — А след това двамата с теб ще си поговорим. Насаме.
Кардиналът не отговори.
— Тази вражда между кръвни братя е твърде забавна — каза Лора, — но на острова все още има заплахи, както и много неизвестни. Особено във вид на експлодиращи коли и изчезващи трупове.
Малоун видя, че Люк е забелязал лукавата усмивка на лицето му и я е изтълкувал по единствено верния начин.
— Няма проблем — каза Люк. — Ще се справим.
40
Кастор Гало винаги бе харесвал катедралата „Свети Йоан Кръстител“. Солидна, с изчистени форми и дебели стени, внушаващи непоклатимост и сила. От двете страни на главния вход се издигаха две високи осмоъгълни камбанарии. Неслучайно всички останали църкви на острова се опитваха да уподобят стила и формата й.
Рицарите бяха избрали хитро мястото — висока точка и центъра на техния нов град, която да се вижда отвсякъде на острова и далече извън него. Строгата й фасада беше обърната на запад, а олтарът — на изток, според традицията от XVI в. Зад привидно скромната външност се криеше неописуемо разнообразие на бароково изкуство, посветено изцяло на Йоан Кръстител, светеца покровител на рицарите. Всичко беше свързано с Ордена, макар че и Наполеон бе оставил своя отпечатък. Още щом французите бяха завладели острова, епископът на Малта се бе обърнал към него с молба. Той бе искал църквата за своята епархия и виждаше в нашествието удобен повод да я отнеме от рицарите. Наполеон бе изпълнил желанието му и бе издал декрет, според който църквата трябвало да бъде достъпна за всички миряни.
Кастор Гало не знаеше какво да мисли за попълненията в екипа. Но какъв избор имаше? Спаня и Чатърджи бяха мъртви. Слава богу, флашката беше на сигурно място в джоба му. Не бе казал дума за нея и нямаше намерение да я споменава. Тя беше неговият трофей. Но какво ли се бе случило с трупа на Чатърджи? Дали убиецът му се бе върнал да го прибере? И ако да — защо?
Те заобиколиха катедралата и се озоваха на малко площадче пред един от страничните й входове. Паважът беше мокър от дъжда. Въпреки късния час на площада все още тук-там се виждаха хора. По пътя от летището Полукс се бе свързал по телефона с фондацията, която стопанисваше катедралата, за да ги уведоми, че идва. Макар хоспиталиерите вече официално да не бяха собственици на храма, те упражняваха значително влияние върху начина, по който се ползваше. Всъщност това вече не беше точно храм. По-скоро, туристическа атракция. Преди четиресет години нещата бяха изглеждали съвсем различно. Тогава на острова идваха по-малко туристи. Светът тепърва щеше да открива Малта. Той си спомни как с родителите си бе идвал няколко пъти в тази църква и още много пъти, докато живееше в сиропиталището. Тук всичко му беше познато. А защо тогава се чувстваше толкова не на място?
Дървените крила на вратата се разтвориха със скърцане и мъж на средна възраст по джинси им се представи като уредник. Беше блед, с извит нос и очила с дебели рамки; донякъде приличаше на бухал. Косата му беше разрошена, очите уморени — вероятно защото го бяха вдигнали от сън посред нощ.
Полукс пристъпи напред и пое ситуацията в свои ръце.
— Благодаря ви, че се отзовахте в този късен час. Важно е да останем известно време в църквата. Без да бъдем безпокоени.