Уредникът кимна. За Кастор беше странно да види брат си в силна позиция. Досега винаги той бе водил, а Полукс го бе следвал. Но си каза, че Полукс бе оглавил временно рицарите благодарение на него. Каквато и власт да притежаваше брат му, я дължеше на роднинската връзка помежду им. И сега на Кастор му беше неприятно да отстъпи кормилото, макар това да му изглеждаше разумно. Нямаше да спечели нищо, ако се конфронтираше с брат си. Освен това беше любопитен да разбере какво ли биха могли да открият. Но часовникът тиктакаше, конклавът щеше да започне след по-малко от десет часа. Всеки кардинал, който искаше да вземе участие в гласуването, трябваше да бъде в дом „Санта Марта“ не по-късно от десет сутринта. След това вратите се затваряха.
Той последва групата във вътрешността на катедралата. Освен широкия четириъгълен кораб имаше и два по-тесни странични, отделени с колони, които поддържаха оребрен сводест таван. На равни разстояния в страничните кораби имаше богато украсени параклиси. Въздухът тук беше значително по-хладен, отколкото отвън. Пищни каменни фризове и мраморни орнаменти във формата на листа и цветове, ангели и триумфални символи покриваха всеки квадратен сантиметър от стените, пода и тавана. Скрити лампи с дискретна кехлибарена светлина хвърляха отблясъци и причудливи сенки по мраморните стени. Близо петстотин години на непрестанно доизпипване, доукрасяване и полиране бяха произвели истински шедьовър на архитектурата.
— Оставям ви насаме — каза уредникът.
Полукс го спря с жест.
— Моля ви, недейте. Нужна ни е помощта ви.
Малоун бе посещавал базиликата „Свети Петър“ в Рим, църквата „Спасителят на разлята кръв“ в Санкт Петербург и Уестминстърското абатство в Лондон.
Нито една от тях не беше в категорията на този храм. Толкова много неща атакуваха зрението му от всички посоки, че усещането беше потресаващо — невероятна комбинация от помпозност, изкуство, религия и архитектура в дръзка смесица от стилове, които въпреки това се допълваха безпроблемно.
Той попита за произхода й.
— През първите десетилетия интериорът е бил доста скромен — каза уредникът. — След това, през шейсетте години на седемнайсети век, Великите магистри разпоредили мащабно преустройство, с което да засенчи храмовете в Рим. За отговорник бил поставен Матия Прети; той е създал практически всичко, което виждаме наоколо.
Същото име, което Гало бе споменал в самолета на идване.
— Това е може би най-величественият паметник на бароковата архитектура в света — добави мъжът. — Слава богу, преживяла е бомбардировките през Втората световна война.
— Искаме да ви покажем нещо — каза Полукс Гало на уредника и му подаде изписания на машина лист хартия.
Там, където маслото среща камъка, смъртта е краят на един тъмен затвор. Три ръце полагат, друга защитава. Три разцъфтели рози към редици и колони. HZPDRSQX.
— Определено е загадка — каза уредникът. — Една част е ясна обаче. Първите пет думи.
И той посочи с ръка нагоре. Малоун погледна към шедьовъра на Прети. Таванът се състоеше от шест обособени свода, всичките разделени на по три сегмента, по един за осемнайсетте епизода от житието на светеца. Изписаните фигури приличаха повече на триизмерни статуи, отколкото на плоски изображения, като оформяха помежду си плавно повествование, превръщащо някога безличния таван в нещо наистина изумително.
— Масло, нанесено върху камък.
Докато уредникът обясняваше за тавана и се опитваше да разчете посланието на листа, Малоун насочи вниманието си към пода. Също единствен по рода си. Състоеше се от стотици надгробни плочи, всяка от тях уникат, инкрустирани с изящни надписи или изображения от цветен мрамор и подредени в плътни редици и колони, надлъж и нашир, от стена до стена. Всеки квадратен сантиметър от пода беше надгробна плоча; гледката беше невероятна. В далечния край, пред олтара, имаше няколко реда столове за богомолци.
Всичко останало беше открито.
Той обърна внимание на оригиналната иконография от многоцветни мозайки, изобразяващи победата, славата и смъртта. Особено популярни изглеждаха скелетите и черепите и той знаеше защо. Едните символизираха края на земния път; другите — началото на вечния живот. Изобилстваха и ангели, надуващи тръби или държащи лаврови венчета; имаше и гербове, и кръстосани оръжия, и батални сцени, вероятно възпроизвеждащи подвизите на погребания отдолу. Войнственият героичен тон на всичко това отразяваше бурните времена, в които бяха живели тези мъже. В голямата си част епитафиите, написани на латински или на родния език на покойника, звучаха приповдигнато и помпозно. Той забеляза надписи на френски, испански, италиански и немски. Всичките имаха общи черти, но и елементи, които ги отличаваха. Нямаше две еднакви плочи, но всички по някакъв начин си приличаха.