— Има връзка — обади се уредникът — и със следващото изречение от текста: „Смъртта е краят на един тъмен затвор“. Нека ви покажа. — По-възрастният мъж направи няколко крачки и се спря при един от гробовете. — Ето тук.
Те застанаха пред една особено пищна надгробна плоча, в центъра на която беше инкрустиран покрит със саван скелет на фона на желязна решетка. Над решетката се извиваше арка, стъпила върху две колони; макар и двуизмерно, изображението сякаш оживяваше от умело изпълнената оптическа измама. Малоун прочете епитафията; името на рицаря беше Феличе де Ландо, а датата на смъртта — 3 март 1726 г. Върху арката над скелета имаше надпис на италиански език.
La morte e fin d una prigione oscura. Смъртта е краят на един тъмен затвор.
Съвпадение? Едва ли.
Кастор винаги бе харесвал пода на катедралата. Никъде другаде по света не можеше да се види подобно нещо. А и тези плочи не бяха кенотафи. Бяха си истински гробове, с кости вътре. Колкото по-знатен бил даден рицар, толкова по-близо бил погребван до олтара. С френското нашествие през 1798-а обаче погребенията били преустановени. След тази дата за рицарски гробове били заделяни далеч по-малко престижни места извън града. С идването на британците през 1815 г. практиката била възобновена само за да прекъсне веднъж завинаги през 1869 г. Той знаеше всичко това благодарение на монахините. Децата от сиропиталището редовно биваха изпращани на работа в катедралата, като той и Полукс не бяха изключение. Той бе обследвал всяко ъгълче, като особено го бе заинтригувал подът. Мозайка от спомени, натежала от думи на утеха, поучения и възхвала. Някои от надписите бяха твърде преувеличени, наистина, но хорската памет се нуждаеше от нещо, за да се възпроизвежда, иначе загиваше.
Римокатолическата църква беше идеалният пример. Както и собственият му живот. На погребението на родителите му бяха дошли само няколко приятели. Гробът им не беше белязан дори с най-прост камък. От съществуването им не бе останало нищо видимо, ако не се брояха двамата им синове. Единият от които скоро можеше да стане папа.
До момента два реда от посланието бяха дешифрирани. Едно нещо изглеждаше несъмнено. Намираха се на правилното място.
Малоун се опитваше да се постави на мястото на приора, който, съзнавайки, че заливът се изпълва с френски кораби, бе успял да се справи със задачата. На това му се викаше работа под напрежение. Той заговори:
— Допускам, че след като членовете на Тайното братство са били активни по време на френското нашествие, а всички рицари са били разквартирувани тук, в Малта, възможните скривалища, които са имали преди това, са се намирали на острова.
Полукс кимна.
— Разумно допускане. Рицарите са се опитвали да вместят всичко в рамките на острова. Тук е било тяхното царство.
— И така, Малта е обсадена — каза Малоун. — Рицарите се разбягват, дори Великият магистър е принуден да я напусне. За всеки случай, преди французите да превземат острова, приорът на катедралата събира документите на Ностра Тринита от местата, където са се намирали до момента, и ги скрива на ново място, за което само той знае. След което съставя указания за откриването им с кодирани знаци, които само Великият магистър би могъл да разгадае, и урежда да му бъдат предадени. Посланието така и не стига до адресата, а се озовава някъде, откъдето попада в ръцете на Мусолини. Може би е било в гроба на приора. Кой знае.
Той забеляза, че Полукс не оспорва логиката му. Посочи с пръст надолу.
— Сигурно е нещо в тези мозайки. Приорът изрично е използвал надписа от тази плоча, предшестван от думите „Там, където маслото среща камъка“. Там, където маслото среща камъка, смъртта е краят на един тъмен затвор. Това е точно там. Не е имало време за оригиналничене. Приорът е бил и пазител на сградата, така че се е възползвал от онова, което най-добре е познавал.
— Три ръце полагат, друга защитава. Три разцъфтели рози към редици и колони — намеси се Лора Прайс. — И това ли има отношение към този под?
Малоун кимна, като оглеждаше множеството най-различни изображения върху надгробните плочи.