— Да. Тук трябва да е.
— Някаква идея какво би могло да означава „три ръце полагат“? — попита кардинал Гало.
Малоун разсъждаваше точно върху това.
— Преди да навлезем по-дълбоко в темата, да видим какво става навън — обади се Лора. — Ние нямаме представа какво се върши там.
Тя беше права. Малоун се обърна към Люк.
— Защо не отидете двамата да хвърлите един поглед? Проверете за неканени посетители. Тук сме доста уязвими.
Люк кимна.
— Разчитай на нас.
Двамата с Лора изтичаха към изхода. Друго си беше някой като Люк да ти пази гърба. Малоун си спомни предупреждението на Гало от самолета, че от Тайното братство може да са научили за важността на катедралата и за присъствието на временно заместващия Великия магистър на острова. Решаването на загадката щеше да отнеме известно време, а ако отвън дебнеше някой, вероятно щеше да изчака да си свършат работата, преди да направи своя ход.
Или пък заплахата може би вече беше тук. В катедралата. И в момента ги наблюдаваше.
Рицарят се беше върнал в Малта.
От предишната му визита бе изминало време. Благодарение на Джеймс Грант бе изпреварил американците. Най-напред при обелиска, а сега вътре, в катедралата. Беше на правилното място в правилния момент и чуваше всяка дума на Котън Малоун. Който беше прав.
Отговорът беше скрит в пода.
Колко подходящо, като се има предвид, че всяка надгробна плоча разказваше историята на хора, пожертвали богатството, живота и репутацията си в служба на Бог и Църквата. Хора, сражавали се срещу обсадата на Аскалон, в битката за Арсуф, срещу нашествието на отоманците в Гозо, в щурма на Триполи, срещу Великата обсада на Малта. Бяха погребани рамо до рамо, свързани в една непрекъсната гладка повърхност — подходяща метафора за самите тях. Колко жалко, че останките на онзи храбър приор, дръзнал да се опълчи срещу самия Наполеон, не са сред тях. Той определено заслужаваше почетно място близо до олтара. Вместо това беше захвърлен като ненужен в онзи буренясал църковен двор, а гробът му беше осквернен от един отвратителен диктатор. Светотатство. Това беше думата.
Но това зло щеше да бъде поправено. Мусолини бе застрелян като животно, после трупът му бе провесен надолу с главата и замерван с домати, плют, препикаван, стрелян и ритан. Напълно заслужено. И накрая бе погребан в едно миланско гробище. Години по-късно, за да бъде умилостивена консервативната крайна десница, останките му бяха преместени в семейната гробница в Предапио и поставени в каменен саркофаг, украсен с фашистки символи и увенчан с мраморен бюст. Там никога не липсваха венци и букети цветя. Всяка година стотина хиляди души отиваха да му се поклонят. Датата на смъртта му — 28 април — се отбелязваше с неофашистки сборища и тържествено шествие през града до гробището.
Самият той се бе включил веднъж. За да се изплюе на гроба. Това извращение трябваше да приключи. Той лично щеше да се погрижи.
Никой не си спомняше за тримата рицари, които Мусолини бе изтезавал и убил, за да се добере до онова, което търсеше. Никой не бе чувал за приора на катедралата, спазил дадената клетва и убит от Наполеон. Мъже на честта, опитали се да защитят… онова, което съвсем скоро щеше да се разкрие.
41
Малоун си повтаряше наум, отново и отново, посланието на приора, като се спираше на последните два реда. Три ръце полагат, друга защитава. Три разцъфтели рози към редици и колони. През това време крачеше напред-назад по пода и се взираше в изображенията на надгробните плочи.
— Тук има над четиристотин гроба — каза уредникът. — Дори аз не ги познавам в подробности.
Нещо привлече вниманието на Малоун в предната част на кораба, точно пред стъпалата към главния олтар.
— Тези двата са идентични. Единият вляво от стъпалата, другият ето тук, вдясно.
— Двама рицари — уточни уредникът. — И двамата са се казвали Франческо Карафа, и двамата са били от Неапол. Единият починал през хиляда шестстотин трийсет и втора, другият — през хиляда шестстотин седемдесет и девета. По някаква неизвестна за нас причина вторият Карафа пожелал гробът му да бъде като този на първия.
Любопитно, наистина, но без връзка със сегашната дилема. Малоун се отдалечи от двата гроба близнаци и продължи да оглежда плочите. Другите правеха същото.
Всеки се опитваше да намери връзка между думите на посланието и пода. Още нещо привлече вниманието му.