Те имат една мания, която страшно ме дразни. Всяка по реда си става ехо на другата. Каквото каже Полет, Пелажи го повтаря или обратно, въпросът, зададен от Пелажи, се задава повторно от Полет. Нищо по-отвратително. При всички случаи имаме две версии от една и съща глупост.
Впрочем те си приличат; отпуснати, с измито-руси накъдрени коси, те излъчват някаква неискрена кротост. Казвам „неискрена“, защото зад тези овчи профили не е да липсва острота.
— И защо майка ни и баща ни не са в леглата си в Гранж Форт? — блее Полет.
— Вместо да са тук, в дома на чичо, като че ли си нямат дом — казва Пелажи.
— Защото горкият ни баща, ако беше жив, щеше да е много недоволен да не си умре в къщи — подема Полет.
— Във всеки случай — казвам — не е умрял в къщи, а внезапно, в колата си. И заради бдението не можех да се разкъсам на две — една част в Гранж Форт, а другата — в Седемте бука.
— Все пак — казва Пелажи.
— Все пак — подема Полет. — Горкият ни баща нямаше да е много доволен, че е тук. Нито майка ни.
— Особено като знаеш чувствата й към горкичкия чичо — казва Полет.
Виж каква деликатност! И „горкичкият“ ме дразни, защото и те не обичаха твърде чичо ни.
— Като си помислиш — подхваща Пелажи, — че сега няма кой да погледне животните в Гранж Форт!
— Че бащините ни крави все пак са по-важни от конете — казва Полет.
Тя не казва „конете на чичо“, защото чичото е там, ужасно обезобразен, пред очите й.
— Пейсу се грижи за тях — казвам аз.
Те се споглеждат.
— Пейсу! — казва Полет.
— Пейсу! — повтаря Пелажи. — А, вярно, Пейсу!
Прекъсвам ги грубо:
— Какво, какво Пейсу? Какво имате против Пейсу?
И добавям ехидно:
— Вие не винаги сте му желали злото, на Пейсу!
Те не поемат. Презаети са: трябва да дадат път на порой от ридания. След като той преминава, настъпва драматичен сеанс на попиване на сълзи и секнене. После Пелажи влиза в атака.
— Докато стоиш тук — заявява тя, след като разменя многозначителен поглед със сестра си, — Пейсу върши каквато си иска в Гранж Форт.
— Да не мислиш, че Пейсу ще се стеснява да рови из чекмеджетата? — казва Полет.
Вдигам рамене. Мълча. Отново хлипания, секнене и жалби. Дълго мълчание, преди дуетът да започне отново. Но той започва.
— Тревожа се за горките животни — казва Пелажи. — Мисля си дали да не се отбия в къщи, за да се успокоя.
— Можеш да си сигурна — казва Полет, — че Пейсу едва ли се е погрижил за тях.
— О, вярно, Пейсу! — казва Пелажи.
Ако в този момент отворех сърцето на сестрите си, вътре щях да намеря, отпечатан в естествена големина, ключа на Гранж Форт. И едната, и другата се съмняват, че той е в мен. Но под какъв предлог да ми го поискат? Не за да се погрижат за добитъка, разбира се.
Изведнъж на мен ми се втръсва от техните редуващи се вайкания. Слагам им точка, като казвам, без да повишавам тон:
— Знаете какъв беше баща ни. Не би тръгнал на футболен мач, без да заключи навсякъде. Когато докараха тялото му, намерих у него ключа.
Продължавам, отсичайки внимателно думите си:
— Взех ключа. Не съм мърдал оттук, откакто докараха родителите ни, всички ще ви го потвърдят. А колкото до отиването в Гранж Форт, там ще отидем вдругиден и тримата, след погребението.
Те се развикват, широко размахали черни воали:
— Ама ние имаме доверие в теб, Еманюел! Познаваме те! И можеш да вярваш, че не сме и помислили за това! Особено в такъв момент!
Сутринта в деня на погребението старата Мену ме моли да й помогна да изкъпе Момо. Вече съм присъствувал на подобен род тоалети. Не е дребна работа. Момо трябва да се хване ненадейно, да се смъкнат от него дрехите както кожата на заек, да се натопи в един чебур и да се натиска вътре, защото той се бори като бесен и крещи с див глас: „Осаетеенамиа, таолтаисеме! Неоиамоата!“ (Оставете ме на мира, дявол да ви вземе! Не обичам водата!)
Тази сутрин яростният му отказ не е като обичайната му съпротива. Чебурът на дворните плочи вдига пара на априлското слънце. Аз държа Момо под мишниците, докато Мену смъква панталоните му заедно с долните гащи. В момента, в който краката му докосват отново земята, Момо ме спъва. Падам. Гол като червей, той изчезва, мършавите му крака се носят с невиждана скорост. Достига един от големите дъбове в долната част на ливадата, скача, увисва, задържа се, покатерва се от клон на клон и остава далеч от всякакво посегателство.
Аз съм облечен, пък и каквото и да е, не смятам да предприемам съревнование по гоненица от дърво на дърво с Момо. Задъхана, Мену застава до мен. Започвам преговори. Макар че с шест години съм по-млад от Момо, той гледа на мене като на копие на чичото и влиянието ми върху него е почти като на баща.