Докато го мъмря, минавам като всяка сутрин по боксовете, за да проверя функционирането на автоматичните поилки. Пак добре, че в Малвил водоснабдяването става чрез налягане, защото, ако зависехме от помпа, денят „Д“, който тури край на електричеството, щеше завинаги да ни лиши от вода.
Когато влизам в бокса на Амарант, тя проявява обичайните си закачки, бута ме с глава по гърба, слага влажните си ноздри на тила ми и хапе ръкава ми. Ако имаше ръце, щеше да ме погъделичка. Същевременно с крайчеца на окото следи една кокошка, вмъкнала се в бокса през вратата, оставена от мен полуотворена. За щастие видях пръв кокошката и преди Амарант да успее да я убие с един удар на копитото, изненадвам кобилата със здрава плесница по задницата, а с крака си изблъсквам нещастната перната глупачка към изхода.
Хвърлям поглед на едрото сиво магаре на Фюлбер или по-скоро на ведрото му с вода, защото то е поставено в единствения бокс, в който няма поилка. Като свършвам обиколката си, вземам в дланта си — сложил съм си старата ръкавица, защото се страхувам от дебелия заострен клюн на гарвана, и — как узнава, че е настъпил моментът, къде се е крил досега? — нашият гарван веднага се появява кой знае откъде и се стоварва в краката ми. След като се завърта предпазливо около мен в любимата си поза като стар гърбав скъперник с ръце на гърба, той хвръква до лявото ми рамо, кацва там и започва да кълве от дланта ми, без нито за миг да престане да ме оглежда отстрани с живия си поглед. Но и като изяжда всичко, не напуска рамото ми дори и когато влизам да оседлая Малабар. Казвам Малабар, а не Амарант, защото Краа не е влизал никога в бокса на кобилата. И там отново се питам: как знае той, че кротката към хората Амарант е опасна за птиците?
Докато слагам зъбалеца на Малабар (през това време Краа се разхожда по широкия му гръб), пристига старата Мену да издои Чернуша; говорейки, без да ме вижда от съседния бокс, тя се оплаква, че никой не й помага. Обръщам й внимание, че Фалвина и Миет не могат в едно и също време да мият и избърсват посудата от снощи в голямата зала и да доят кравата в конюшнята и че всъщност за кравата е по-добре ръката да е една и съща. След тази забележка следва мълчание, после в бокса, където е Мену, дълга поредица обидни и неясни мърморения, в които различавам думите „мързел“, „красива уличница“ и „задник“, което ми позволява да възстановя общия смисъл.
Премълчавам и старата Мену минава — на висок глас — на други свои оплаквания. Че пред мене Фалвиница се прави, че едва хапва от яденето си, но че скришом се налапва (питам се как, след като старата Мену държи ключовете от всичко) и, че като се тъпче така, при цялата си мазнина, няма да доживее до старост. Тук — една скоба, за да ми се каже, че ще ни се свърши сапунът и захарта и че би трябвало да поискаме от Ла Рок, когато отведем кравата. После, като се връща на любимата си тема — близкия край на Фалвиница, — старата Мену ми го описва предварително като някакво ужасно задушаване, дължащо се на лакомията.
Изкарвам напълно оседлания Малабар от бокса и забелязвам — за да сложа край на тази „смъртофилия“ — че ето Фалвиница, тъкмо идва. В съседния бокс Жаке е чул всичко, но няма нищо да каже на своята „меме“, знам това. А действително ето и Фалвина, която се изтърколва бързо към мен, за да ми покаже желанието си за работа и в същото време да ми изприкаже нещо, преди да съм се качил на коня. След като ми казва „добро утро“, тя започва да се вайка — и аз заедно с нея — за времето. От бомбата насам все сиво и студено небе, никакъв дъжд, нито един слънчев лъч. Ако продължава все така, ще бъде смърт за всичко — казва Фалвиница. Съвсем излишни думи, защото всички ние мислим по сто пъти на ден за отсъствуващото слънце и за дъжда, който не се появява. Това е наша постоянна грижа от деня на събитието.
В този момент изниква старата Мену, която й нарежда със сух тон да продължи доенето.
— Свърших с Чернуша — казва тя на Фалвина със същия тон, — не съм издоила Пренсес. И не забравяй да издоиш само два-три литра, заради Пренс. Аз отивам при Фюлбер.
И тя тръгва, мършава и презрителна. Гледам как се отдалечава тази тънка, съвсем тънка торбица кости, която припка бързичко на големите си крака към кулата, и се питам какви ли прегрешения може да има за изповядване старата Мену освен някои дребни мръсотии по отношение на Фалвина.
Все още запъхтяна от вървенето, последната проследява погледа ми и казва:
— Като си помислиш, Мену не е кой знае какво. Четиридесет кила — и пак много й давам. Тя, дето се вика, няма тегло. Да предположим, че се разболее и че лекарят (какъв лекар?) й предпише диета, от какво ще живее? Прибави и това, че не е млада. Щото е с шест години по-стара от мен, а шест години на нашата възраст имат значение. Не исках да ти го казвам, Еманюел, ама откакто съм в Малвил, намирам, че тя вече запада. Започва да се отнася. Запомни какво ти казвам: от главата ще умре. Например оня ден нещо й приказвах и разбрах, че не е тук, щото дори не ми отговори.