Изпълнявам желанието му, впрочем доста без желание. Всеки си има слабости, аз пък държа на ризите си. Вярно е обаче, че неговата риза — ако тази му е единствена — е изтъркана до нишка и че той изглежда много щастлив да я смени начаса с една от моите. Оставам поразен — разказах го вече, — като виждам Фюлбер без дрехи. Защото за разлика от мършавото му лице тялото му е охранено. Не че му липсват мускули, но те са покрити с тлъстина като на боксьорите негри. Всичко е, значи, измамно у него, дори и външността.
Отстъпвам му любезно креслото пред бюрото си, но тази любезност е преднамерена, защото, като съм седнал на канапето, аз съм с гръб към светлината и скривам от него лицето си.
— Благодаря за ризата, Еманюел — казва той с достойнство.
И продължава да закопчава яката си и да връзва сивата си връзка, а през това време ме гледа много сериозно, но смекчава сериозността си с мила усмивка. Много е умен този Фюлбер. Проницателен е дори. Той навярно усеща, че нещо не е в ред, че плановете му са застрашени, че аз представлявам опасност за него: погледът му е като дълга антена, която се разхожда предпазливо по очертанията на моята личност.
— Разрешаваш ли ми да ти задам няколко въпроса? — пита той най-после.
— Питай.
— Казаха ми в Ла Рок, че си имал доста хладно отношение към религията.
— Вярно е. Имах доста хладно отношение.
— И че си водел не много примерен живот.
Той обезоръжава изречението си с лека усмивка, но на тази усмивка аз не отговарям.
— Какво разбират в Ла Рок под „не много примерен живот“?
— Не много примерен с оглед на жените.
Размислям. Не искам да оставя това така. Не искам и избухвания, нито скарване. Търся най-лекия отговор.
— Ти знаеш, Фюлбер — казвам аз най-после, — колко е трудно за един мъж, силен като теб и като мен, да се откаже от жените.
Като казвам това, вдигам очи и го гледам. Той не трепва. Остава напълно безстрастен. Прекалено дори. Защото в името на „болестта, която не прощава“ и на „единия крак в гроба“ би трябвало да протестира срещу силата, която му приписвам. Доказателство, че не тази страна на думите ми го е поразила.
Внезапно той се усмихва.
— Нали не ти е неприятно да отговаряш на въпросите ми, Еманюел? Не бих искал да излезе, че въпреки волята ти те изповядвам.
Отново не отговарям на усмивката му. Казвам с полухладна сериозност:
— Не ми е неприятно.
Той продължава:
— Кога си се доближил за последен път до светите дарове?
— Бях на петнадесет години.
— Казват, че си бил силно повлиян от чичо ти, протестанта.
Няма да ме хване натясно! Отхвърлям енергично подозрението за ерес!
— Чичо ми беше протестант. Аз съм католик.
— Но доста си бил поохладнял.
— Поохладнял бях, да.
— А не си ли вече?
— Ти сигурно знаеш.
Това бе изречено неприветливо и хубавите кривогледи очи леко потрепват.
— Еманюел — казва той с най-топлия си глас, — ако намекваш с това за четенията ти вечер на Стария завет, трябва да ти кажа, че колкото и да признавам чистотата на намеренията ти, не смятам, че това четиво е много добро за другарите ти.
— Те поискаха.
— Зная — отговаря той отегчено.
Не казвам нищо, дори и не искам обяснение. Впрочем обясненията ми са познати.
— Имам намерение да обуча един викарий в Ла Рок и с твое разрешение да го назнача в Малвил — продължава той.
Гледам го и се преструвам на изненадан.
— Но, моля ти се, Фюлбер, как можеш да ръкоположиш свещеник, щом не си епископ?
Той навежда смирено очи.
— В нормално време, разбира се, не, не мога. Но обстоятелствата не са обикновени. И все пак църквата трябва да пребъде. Какво би станало, ако аз умра утре? Без приемник.
В това има такова безочие, че начаса решавам да реагирам. Усмихвам се.
— Разбира се — казвам все така усмихнато. — Разбира се. Отлично разбирам, че сега не може да става дума да се следват курсовете в семинарията в Каор със или без Серюрие.
Тук той се издава. Макар че лицето му си остава непроницаемо, но само за половин секунда очите му заблестяват. Доста е страшен Фюлбер. Защото в краткия му поглед усетих едва сдържана буйна омраза. Почувствувах също, че не е подлец. И че едно по-явно предизвикателство би го намерило готов за отбрана.
— Ти знаеш — продължава той със съвършено спокойствие, — че първоначално епископите са били избирани от събранието на вярващите. Като се позовавам на такъв прецедент, ще мога безпрепятствено да представя моя кандидат за избор от вярващите в Ла Рок.
— В Малвил — пресичам го аз сухо. — В Малвил, защото той ще служи в Малвил.