Останал сам, аз решавам, както казваше майка ми, да се „разхубавя“ за богослужението. (Ах, ония дълги часове на фризиране заедно със сестрите ми, докато се направят красивите букли!) Свалям ботушите и панталоните за езда и обличам — цитирам старата Мену — „погребалния си костюм“. Вярно е, че в последно време на село на една сватба се падаха пет погребения. Дори и, преди бомбата страната бе на умиране.
Доволен съм, но не истински. Все пак равносметката е много положителна. Осуетих натиска и машинациите на Фюлбер, не се изповядах, но все пак, сигурен съм, той няма да ми откаже причастие, нито на останалите. Това ще рече, че в Малвил съм му попречил да свърже причастието с някакъв разпит от инквизиторски тип, какъвто сигурно е направил в Ла Рок. Подроних онова, което в едни толкова безсъвестни ръце щеше да се превърне в опасно властвуване, и то без той да може да ме представи в Ла Рок като безбожник или еретик.
Замяната на кравата е едно от най-важните неща, които могат да се впишат в мой кредит. Повече заради конете, отколкото за пушките. Защото аз съм сигурен, че Фюлбер ще ми даде двете кобили. Колкото и да е умен, той е човек на града и няма селски инстинкт. Той не разбира, че като получа от него двете кобили, аз, който притежавам единствения жребец в този край, ставам притежател на цялото коневъдство. Не разбира, че когато трите скопени коня си отидат от естествената си смърт, той ще зависи от мен за попълнението си от коне и че ми отстъпва монопола за коневъдството във времена, в които конят представлява извънредно важна военна и трудова сила. Следователно той става по-слаб. А аз ставам много силен. От тази гледна точка по моему не трябва да се боя вече от нищо. Освен от измяна. Която не изключвам априори, като се има пред вид какъв е човекът. Спомням си блясъка на омраза в очите му, когато намекнах за самозваничеството му и за неговата нощ с Миет. Защото аз бях принуден да разкрия картите си, да отговоря на изнудването му с контраизнудване. Познавам тоя тип хора: това той не ще ми прости никога.
Точно привършвам със завързването на връзката и Тома влиза като вихър. По лицето му няма и следа от обичайното му спокойствие. Зачервен и разтреперан. Безмълвен, той минава зад мен, отваря дрешника, взема оттам мушамата си, мотоциклетната си каска, непропускаемите си очила, ръкавиците и гайгеровия брояч.
— Къде отиваш?
— Барометърът спада. Мисля, че ще завали.
— Не е възможно — казвам аз и поглеждам към прозореца.
Отивам към него и широко го разтварям. Сивото сутринта небе силно е потъмняло и най-вече във въздуха има някаква неподвижност, някакво очакване, които винаги предшествуват дъжда. Но всеки ден след бомбата ние толкова много сме искали да завали, че не мога да повярвам. Обръщам се и поглеждам Тома.
— И защо цялото това снаряжение?
— За да проверя дали дъждът не е радиоактивен.
Гледам го и когато най-сетне гласът ми се възвръща, не мога да го позная, толкова е безизразен.
— Може ли да е радиоактивен? Толкова дълго след деня „Д“?
— Разбира се. Ако има радиоактивни частици в стратосферата, дъждът ще ги донесе. И това би било катастрофа, разбери го добре. Водата от нашия резервоар ще се зарази, също и посятото от теб жито, а и ние — ако се изложим на дъжда. Резултатът е смърт след няколко месеца или след няколко години. Смърт на малки порции.
Гледам го с пресъхнали устни. Не бях осъзнал това. Както всички в Малвил и аз исках да завали, за да се възроди земята. Не бях мислил, че дъждът би могъл, два месеца по-късно, да довърши делото на бомбата.
Такава бавна смърт със закъснител е нещо ужасно. В тоя миг съм смразен от страх. Не вярвам в дявола, но ако вярвах, как можех да не помисля, че човекът е дело на сатаната.
— Би трябвало да съберем всички — продължава трескаво Тома. — И особено да се каже на хората да не излизат, като почне да вали.
— Но те са събрани — отговарям аз. — В голямата зала, за литургията!
— Добре, да отидем при тях — казва Тома. — Бързо, преди да е почнало.
Не е момент за иронизиране и едва ми минава и мисъл, че в края на краищата Тома ще присъствува на богослужението. Той излиза, аз — след него и по стълбата на първия етаж се сещам, че съм забравил Пейсу в стаята до моята с пушките. Качвам се сам при него, с две думи му обяснявам положението и слизаме през четири стъпала. В приземния етаж, като минаваме през склада, повиквам Мейсоние, но не го виждам никъде, Тома навярно вече го е предупредил и го е измъкнал оттам. Пресичаме тичешком двора, стигаме до голямата зала, вратата е отворена, влизаме и Пейсу я затръшва зад мен.