Виждам от пръв поглед, че всички са там, но в побъркването си броя и преброявам и изкарвам единадесет души — един повече! И пак броя, преди да схвана, че единадесетият е Фюлбер.
Тома вече ги е предупредил. Те ме гледат побледнели, безмълвни. И Фюлбер е пребелял, доколкото мога да различа чертите му, защото той е с гръб към двата прозореца с пречки, с лице към нашите две редици столове от другата страна на манастирската маса. Не зная кой се е сетил да сложи от двете страни на портативния му олтар две огромни свещи, взети от аплиците в избата, но идеята е била добра, тъй като навън се смрачава с всяка минута и при нас достига вече само някаква притъмняла светлина, като при края на света.
Има един свободен стол на първия ред до Миет, но точно се каня да го заема, виждам, че отляво съсед ще ми бъде Момо и обичайният рефлекс въздействува дори и при лудото безпокойство, в което се намирам. Връцвам се и сядам на втория ред до Мейсоние. Пейсу, влязъл след мене, заема отказания от мене стол.
Никога, струва ми се, богослужение не е било така зле слушано, въпреки красивия глас на Фюлбер и репликите на Жаке, който му служи за псалт. Защото очите на всички ни са приковани не върху богослужещия, а на прозорците зад него с някаква смесица от надежда и тревога. Изведнаж пот потича по гърба ми, помислям си: ами животните? За нас ще има вино. А за животните? Какво ще пият те, ако резервоарът бъде заразен? Що се отнася до земята, ако чрез дъжда в нея проникнат надълбоко радиоактивни частици, кой може да каже кога ще спре нахлуването на отровата в реколтата? Учуден съм, че Тома нито веднаж не е споделил с мен страховете си. В какво измамно спокойствие ни е оставило да живеем мълчанието му от деня „Д“! Казвах си, че единственото природно бедствие, което сега може да ни заплашва, би била една безкрайна суша, която би пресушила реките и би превърнала на прах земята. Но никога не си бях представял, че дъждът, който бяхме чакали всеки ден, ден след ден, би могъл да ни донесе смърт.
Поглеждам Мейсоние, защото той извръща глава към мен, и в очите му прочитам не толкова мъка, колкото безмерно слисване. О! Добре го разбирам! Ние, селяните, дори и да ни се случи да роптаем срещу лошото време по повод например на някой прогизнал месец юни, който разваля сеното, знаем отлично, че дъждът е наш приятел, че ни помага да живеем и че без него не бихме имали нито реколта, нито плодове, нито ливади, нито извори. А сега ни се налага да разберем неразбираемото: дъждът може да убива онези, които храни.
Очите на Мейсоние се отправят отново към прозореца, моите — също. Човек не би повярвал, че е възможно, но навън е станало още по-мрачно. Голият, почернял хълм от другата страна на Ле Рюн с трите дънера, стърчащи на върха му, прилича на някаква забулена в мрак Голгота. Бледосинкава, ниско стелеща се светлина осветява изотзад очертанията му, отделени от черното небе с белезникава линия. Самият хълм е антрацитовосив, но над него скупчените облаци са мастиленочерни, тук-таме с малко по-светли ивици. Пълна с угроза, гледката се мени с всеки миг. Сякаш съм хипнотизиран от нея. Странно нещо, аз не се моля и не слушам Фюлбер и все пак в съзнанието ми се получава някаква връзка между онова, което виждам, и песнопението му. В този момент забравям кой е Фюлбер, самозванството и хитрините му; единствен гласът му натежава. Макар че не го слушам, но този лъжесвещеник добре си чете литургията, изтежко, развълнувано. Не го слушам, обаче знам за какво разправя тази литургия: за тревожната двехилядогодишна мъка, същата, която ние всички изживяваме сега с приковани в прозорците очи.
Толкова са ниски и черни облаците, че сега съм сигурен, че дъждът ще се излее. Минутите преди това са безкрайни. Колко се бави! И чакането е такова изтезание, че почти пожелавам вече да вали, да се свърши с нас и гайгеровият брояч на Тома да извести нашата смъртна присъда. Поглеждам към седналия до мене Мейсоние и виждам как адамовата ябълка играе по мършавия му врат. Той преглъща слюнката си. Понеже столът му е малко по-назад от моя, различавам профила на Тома, който отлепя с мъка една от друга залепналите си устни и ги овлажнява с език. Не съм единственият — сигурен съм, — който усеща как пот овлажнява хълбоците и дланите му. Всички сме така. Ако носът ми беше по-чувствителен, щях да усетя тази миризма на пот и на страх, излъчвана от единадесетте неподвижни тела.
Все още звучи, в ушите ми службата на Фюлбер, звуково, не словесно, защото аз не се и старая да схвана думите. Обаче сега отличавам в хубавия плътен глас на нашия гост някаква пукнатина, някакво треперене. Добре, значи, имаме нещо общо, Фюлбер и аз. Ще ми се да му го кажа. Че всички тези напрежения, цялата тази омраза не служат вече за нищо, че идва дъжд, който ще ни придобри и ние добре знаем как.