Обаче, когато се изсипва — дългоочакваният дъжд, — той прилича на електрическо изпразване, ние подскачаме, а после тишината става още по-дълбока. Гласът на Фюлбер загубва още нещо от благостта си, той става дрезгав и пресеклив, но не замлъква. На Фюлбер не му липсва нито смелост, нито пък, струва ми се, вяра. По-късно ще ми дойде наум, че самозванството му се дължи може би на едно неосъществено призвание. Но за момента главата ми е празна; вслушвам се. Дъждът плющи с такава ярост по стъклата, с толкова силен и настървен трясък, че от време на време заглушава гласа на Фюлбер и все пак, колкото и изтънял да ми се вижда сега, не го загубвам напълно, вкопчвам се в него, това е нишка, за която се държа в мрака. Защото е тъмно, по-тъмно от всякога, макар че и двата прозореца са побелели от дъжда. Голямата зала се осветява само от двете дебели свещи, чийто пламък също потрепва от минаващия през прозорците и под вратите вятър. На стената сянката на Фюлбер изглежда огромна. Слаба светлинна блести по острието на красящите я мечове и алебарди, всичко е злокобно и на мен ми се струва, че в бягството ни от смъртта над нас и около нас ние и единадесетимата сме се сврели в някаква катакомба.
Дъждът понамалява, после първата светкавица озарява двата прозореца, гръмотевицата тътне на изток зад отсрещния хълм. Добре познавам бурите в нашия край: те са страхотни. От дете се страхувам от тях. Възмъжавайки, се научих не да побеждавам, а да прикривам страха, който ми вдъхват. Днес този страх предава на другия физическото разтърсване, трудно ми е да потисна треперенето на ръцете си, докато гледам как начупената линия на светкавицата осветява трите дънера, щръкнали на върха на хълма, и очаквам тътена, който ще последва. В същото време вятърът започва да вилнее като бесен. Това е източният вятър. Познавам воя, който издава, когато нахлува под полуразрушения свод, където исках да си направя работен кабинет, както и начина, по който разтърсва безкрайно врати и прозорци и свири в криволиците на скалата. Дъждът се засилва с ярост и вятърът го плиска като хиляди остриета по стъклата. Човек има чувството, че всеки момент те ще се пръснат. Фюлбер, който е пред тях, сигурно има същото усещане, защото го виждам да свива глава в раменете и да опъва гърба си, сякаш ураганът ще връхлети върху му. Но между двата нечовешки грохота аз все пак продължавам да чувам гласа му.
Крия ръцете си в джобовете и стягам тила си. Светкавиците се приближават с жестока последователност. Гърмът не боботи вече; той трещи. Човек би рекъл, че Малвил се превръща в мишена, заобикаляна от светкавици с някаква злорада точност, подобно на артилерийски огън, преди да я унищожат с един удар в целта. Не се виждат вече бели зигзаги, начупени стрели, драскулки на небесното чернило, но по прозорците от време на време — леден зашеметяващ отблясък, последван от извънредно силно и сухо изплющяване като избухващ снаряд. Ухото едва може да понесе обема на такъв шум. Ще ти се да тичаш, да бягаш, да се скриеш. Между два трясъка, сред незначителните затишия на бурята, гласът на Фюлбер — сега дотолкова отслабнал и така треперещ, че сякаш трепти като пламъка на свещите — е моя единствена опорна точка. Долавям също някакво глухо стенание и ми трябва миг време, за да разбера, като се наведа напред, че стенещият е Момо, опрял едрата си четинеста глава на крепките гърди на старата Мену и закрилян от двете скелетовидни ръце на майка му.
Без никакъв преход бурята отминава. Отново — далечен тътен, вече почти успокоителен. Гръмотевиците отстъпват и се разреждат, а в това време вихърът стига до връхната си точка. Мускулите на врата, на ръцете и на раменете ме болят, толкова съм се стягал, за да спра треперенето си. Опитвам се да ги отпусна. Дъждът вече не плющи, излива се на ведра. Малките стъкла на прозорчетата са потънали в струи, като предното стъкло на автомобил или блъскания от вълни корабен илюминатор. Шумът не е вече враждебно трополене, а поредица от глухи удари, които насичат далечния глас на Фюлбер и стенанията на Момо. Усещам, че някой докосва ръката ми. Мейсоние. Обръщам се към него. Поразен съм от болезнеността, с която се движи адамовата му ябълка, докато той ми говори, без аз да доловя какъвто и да е звук. Навеждам се, почти долепям ухо до устата му и чувам:
— Тома иска да ти каже нещо.
Както съм се изправил — механично ние сме подражавали на онези от първия ред и като тях сме се изправяли и сядали, — минавам покрай Мейсоние и се доближавам до Тома така, че го докосвам. Той отлепя с мъка устните си и аз забелязвам дебела, почти втвърдила се слюнка между тях, докато ми казва: