— Щом спре дъждът, излизам да видя.
Кимвам утвърдително, връщам се на мястото си, учуден съм, че е почувствувал нужда да ми каже това, толкова то ми се вижда очевидно. Не очаквам той да се изложи на дъжда, за който сега съм сигурен, че е натоварен със смъртоносни частици. Тревожната мъка е достигнала у мен такава сила, че е убила всякаква надежда.
Двата прозореца са непрекъснато потопени във вода, но чудно нещо, сега те изглеждат по-светли. Ще речеш, че сме осветени от водна покривка. Отвъд тази покривка не се различава вече нищо освен една белезникава плътност. Имам безсмисленото впечатление, че потопът е наводнил малката долина на Ле Рюн до нас, като е подкопал скалата през всичките й процепи. Забелязвам с учудване и без да схвана значимостта на този факт, че една чаша, пълна с вино, и чиния с наредени на нея залци хляб се движат между нас. Виждам, че Тома и Мейсоние пият един след друг и по поразеността си разбирам, че без да знаят, се причестяват. Без съмнение те са щастливи, че си навлажняват пресъхналите устни с глътка вино. Но и те са си дали сметка и са се овладели, защото заедно с чашата ми подават и чинията с хляба, без да се докоснат до него.
Тогава виждам, че Жаке е застанал до мен. Той вижда, че съм объркан и взема чинията от ръцете ми. И както поднасям жадно чашата до устни, се навежда и ми казва на ухото:
— Остави и за мен.
Добре направи, щях всичко да изпия. Когато свършвам, той ми подава чинията и освен нафората, която ми се полага, аз вземам с бързо движение и парченцата хляб на съседите си. Това е чист защитен рефлекс: не искам Фюлбер да знае, че двамина от нас са отказали причастие. Учуден съм, че този рефлекс се проявява и че продължавам да мисля как да запазя бъдещето, докато в съзнанието ми никой тук няма вече бъдеще. Жаке ме видя, като направих този фокус, който широкият гръб на Фалвиница скри от очите на Фюлбер. Той ме гледа със сянка на укор в наивните си очи, но аз знам, че няма да каже нищо.
Всичко това се извършва за мен в някаква пухкава мъглявина, сякаш и мозъкът ми е удавен в блъскащия прозорците дъжд. Изпитвам странното усещане за нещо вече виждано, като че ли вече съм преживял тази сцена и това зрелище в един предишен живот: сивкавобледата светлина, плувналите във вода стъкла, трофейното оръжие между двата прозореца, Фюлбер, чиито очертания и хлътнало лице едва различавам, тежката манастирска маса и ние, струпани зад нея, мълчаливи, приведени, разяждани от ужас. Шепа хора, загубени в един изпразнен свят. Жаке се е върнал на мястото си, Фюлбер е подел четенето си, а след като мина бурята, Момо вече не стене, макар че, след като приема комката, той пак е приютил глава под строгите ръце на майка си. Странно как всичко това ми се струва познато, както ми е позната и тази огромна феодална зала, която в сумрака, едва осветена от побледнелите прозорци и от двете дебели свещи, ме кара да мисля за някаква крипта, където ние сякаш бдим над бъдещите си гробове. В полумрака великолепните черни коси на Миет задържат частица светлинка и аз изведнъж си помислям със свито сърце, че нейното идване при нас стана излишно и че Миет няма да продължи живота.
Богослужението завършва, а дъждът продължава да се лее на потоци. Макар че разтърсват силно двата прозореца, вихрушките не можаха да ги отворят, а само пропуснаха малко вода, която се стича по отвесната стена и се разлива на локви по плочите. Хрумва ми да замоля Тома да прокара гайгеровия брояч по локвите. Веднага обаче отблъсквам тази мисъл. Струва ми се, че ако ускоря нещата, присъдата ще бъде неблагоприятна. От моя страна това е чисто суеверие, съзнавам. И все пак се поддавам. Какви дребни подлости си позволявам, когато съм сам със себе си, аз, който се хваля със смелостта си! Като забавям по такъв начин часа на истината, аз се обръщам към Мену и със спокоен глас я моля да запали отново огъня. Защото аз командувам и външно всичко е наред, отпуснал съм се вътрешно. Впрочем един огън е съвсем необходим. Казвам, че откакто сме излезли от състоянието на неподвижност, в залата цари гробовен студ.
Пламъкът избухва. Всички се свиват около огъня, занемели от безпокойство. След малко не мога вече да понасям мълчанието им. Раздвижвам се. Разхождам се насам-натам; каучуковите ми подметки не издават никакъв шум по плочите. Стъклата са така плувнали във вода, че ми се струва, че Малвил е наводнен и ще започне да плува като Ноевия ковчег. Сякаш напрежението от страха е толкова силно, че ме кара да потърся убежище в абсурдното, идват ми и други мисли, също така глупави. Например да взема един от мечовете от трофейното оръжие между двата прозореца и по-бързо да свърша със себе си, като пронижа с него тялото си като някакъв римски император.