В същия миг вихърът се засилва и дъждът спира. Сигурно съм бил свикнал с шума на потоците вода по стъклата, защото, щом този шум прекъсва, имам усещането за тишина въпреки свиренето на вятъра и трещенето на стъклата. Виждам как групата около огъня се обръща към тях вкупом, сякаш всички тези глави принадлежат на едно и също тяло. Тома се отделя и без да продума, без да погледне към мен, се доближава до стола, на който е сложил снаряжението си; с бавни и уверени движения на професионалист той навлича мушамата, закопчава я грижливо, после слага едно след друго дебелите си непропускаеми очила, шлема и ръкавиците. След това, като взема гайгеровия брояч, с готови около врата слушалки, тръгва към вратата. Мотоциклетните очила оставят свободна само долната част на лицето, придават му вид на неумолим робот, изпълняващ техническа задача без всякаква загриженост за хората. Мушамата му е черна, черни са и шлемът, и ботушите.
Отивам при групата до огъня. Сливам се с нея, нуждая се от нея, за да чакам. Огънят гори по мъничко. Вечната грижа за икономии на старата Мену. И ние се свиваме около свидливото пламъче, обърнати с гръб към вратата, откъдето трябва да дойде присъдата ни. Мену е седнала на пейчицата, също и Момо — насреща й — от другата страна на огъня. Той поглежда към нея, после към мен. Не зная какво извиква в ума израз като „радиоактивни частици“. Във всеки случай той вярва на майка си и на мен, за да се страхува напълно съзнателно. Лицето му е синкавобледо. Черните му блестящи очи са втренчени и цялото му тяло трепери. И ние щяхме да бъдем така, ако не се бяхме научили, понеже сме възрастни, да се контролираме.
Моите другари дори не са и бледи, те са сиви. Изправил съм се между Мейсоние и Пейсу и забелязвам, че стоим някак вдървено, прегърбени, с наведена глава и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. От другата страна на Пейсу — Фюлбер, чието лице е също пепелявосиво, стои с наведени очи, което отнема всякакъв живот от мършавото му лице и повече от всякога му придава вид на труп. Фалвиница и Жаке мърдат устни. Предполагам, че се молят. Малкият Колен изглежда потиснат и неспокоен; той се прозява, непрекъснато преглъща и диша трудно. Само Миет изглежда почти ведра. Едва-едва тревожна, но не за себе си, а заради нас. Тя ни поглежда един след друг и ни изпраща леки успокояващи усмивки, които се плъзгат по оловните ни лица.
Вятърът спира и тъй като не е разменена нито дума, а огънят, вместо да пращи, само аленее, настъпилата тишина отново натежава в залата. Онова, което се случва после, става така бързо, че едва си спомням за преминаването от едно състояние в друго. Само в книгите има преходи. Не и в живота. Вратата на голямата зала се отваря с трясък и Тома се появява с безумни очи, без шлем и без очила. Той крещи пискливо, тържествуващо:
— Няма нищо! Няма нищо!
Не е съвсем ясно и все пак ние разбираме. Втурваме се. Всички пристигаме едновременно на вратата, така че едва успяваме да минем. Точно излизаме, и пак завалява. Дъждът пада из ведро, но на нас ни е все едно! Освен Фюлбер, който се подслонява в свода на вратичката при кулата, и отишлите при него Фалвиница и Мену всички ние се смеем и викаме под проливния дъжд. При това той е топъл или поне така ни се струва. Той струи по телата ни и вековните черни павета заблестяват от него под краката ни. От бойниците на главната кула надолу по старите камъни се стичат водопадчета, които по-надолу се събират с пороя. Небето е в някаква възрозова белезникава сивота. От два месеца не сме го виждали така ясно. Миет сваля ненадейно блузката си и подлага под дъжда младото си тяло, което никога не е знаело какво е сутиен. Тя се смее, подскача, кърши се с вдигнати нагоре ръце, като с едната размахва към небето косите си. И ние бихме се разтанцували — сигурен съм, — ако не се бе загубила традицията на първобитните хора. Понеже не танцуваме, започваме да спорим.
— Ще видиш как сега ще поникне нашето жито! — вика Пейсу.
— Не е достатъчно да вали — отговаря Мейсоние. — Не защото не си го поливал, не виждаш да пониква нито един стрък! Трябва му слънце!
— Слънце ще имаш повече, отколкото е нужно! — възразява Пейсу, чиято надежда не допуска никакви граници. — Дъждът ще го докара. Нали така, Жаке? — добавя той и го плясва по гърба.
Жаке кимва, че е точно така и че слънцето ще дойде, но не смее да отговори на потупването по същия начин.
— Крайно време е! — казва големият стрелец. — Вече сме юни, а е студено като през март.