Дъждът не намалява. След първите минути на полуда ние всички отиваме на завет освен Миет, която продължава да танцува и пее, макар че никакъв звук не излиза от устата й, и Момо, неподвижен на няколко крачки от нея, отворил уста, за да поема дъжда, който той оставя да струи по лицето му. От време на време старата Мену му вика да се прибере, щото ще го хване скоросмъртницата (предсказание, което неизменно бива опровергавано, тъй като той има челичено здраве), и че ако не се прибере, тя ще му удари един по задника. Но той е на двадесет метра от нея, подвижният мост е спуснат и той може за миг да хване полето, така че сигурен в ненаказаността си, дори не й отговаря. Той пие в упоение дъжда, вперил крадешком поглед в голата гръд на Миет.
— Ама остави го на мира! — намесва се Пейсу. — Все подире му! Освен това малко вода няма да му навреди. Не ща да те обиждам, Мену, но синът ти вони. Като нерез! Дори по време на службата ми пречеше, бедният!
— Нали не мога да го изкъпя сама — отговаря Мену. — Много е силен, както знаеш.
— Боже господи! — казва Пейсу. Той се прекъсва смутено и поглежда към Фюлбер, с когото Фалвина разговаря за брат си, обущаря от Ла Рок, и за внучката си Кати. — Сега си спомням! Тоя мръсник не се е къпал от деня, когато бях… — Той щеше да каже „пребит“, но се задържа точно навреме. За съжаление ние всички разбираме. Също и Жаке. Мъчително е да гледаш добродушното му лице.
— Прибирай се, Момо! — крещи старата Мену в безсилна ярост.
— Не можеш да го накараш да се прибере, докато Миет си взема душа — намесва се Мейсоние със здравия си разум. — Момо я гледа с удоволствие.
Ние всички се смеем освен Мену, която изпитва свещения ужас на селянката към голотата. Стиснала устни, тя казва:
— Това момиче си е направо езичница, нищо друго, като показва гърдите си на всички.
— Хайде стига — казва Колен, — гърдите й тук всички ги познават освен Момо.
Като изрича това, той гледа безочливо Фюлбер. Но погълнат от разговора с Фалвиница, Фюлбер не чува нищо или се преструва, че не чува. И понеже Пейсу ме поглежда въпросително, страховете ми се възвръщат и аз решавам да претупам малко нещата и да ускоря заминаването на светия човек. Извиквам на Миет да се прибира и нареждам на старата Мену да запали голям огън — чуваш ли, Мену, голям огън! Но нали си представяте колко малко мисли тя за икономии сега, когато въпросът е да се изсуши синът й! Защото, когато Миет идва при нас с блузката си в ръка, все още увлечена в невинната си игра (без Фюлбер да посмее да я смъмри, нито дори да я погледне), Момо веднага я последва вътре, предоволен при мисълта, че ще я види да суши блузката си на пламъците в огнището. Което тя и прави. Всички ние също сме там с дрехи, от които излиза пара. Печем се на този пъклен огън и нашите мисли не са много далеч от дявола, както виждам.
Миет ме поглежда и поставя блузата си на един стол, защото ръцете й са нужни, за да ми говори. Тя иска да ме упрекне за нещо и ме тегли настрана. Отивам с нея. Мимиката започва. Била ми запазила стол до нея по време на литургията и видяла (един пръст до окото), че в последния момент съм се измъкнал на втория ред (жест с ръка, показващ риба, която в последната секунда променя посоката си).
Успокоявам я. Не съм избягал заради нея, а от Момо и тя добре знае защо. Тя потвърждава, че Момо наистина (палецът и показалецът запушват носа). Чуди се защо. Описвам й трудностите, които срещаме да го изкъпем, необходимостта от внезапно нападение, големия брой на участниците, употребената енергия, хитростта и силата, с които Момо осуетява намеренията ни. Тя ме слуша внимателно, дори се смее. И изведнаж, като застава предизвикателно пред мене с ръце на кръста и решителност в очите, тя разтърсва черната си грива и ми съобщава, че занапред тя ще къпе Момо.
После пък старата Мену ме пита тихо не трябва ли да предложи на „хората“ нещичко. (Лицемерката мисли преди всичко как да нахрани сина си, за да предотврати „истинката“.) Отговарям й в същия гласов регистър, че предпочитам да изчакаме заминаването на свещеника и междувременно да приготви на Фюлбер пакет с една пита и кило масло за хората в Ла Рок.
Целият Малвил е излязъл при малкия замък на входа, когато Фюлбер си тръгва, възползувайки се от едно проясняване на времето, смирено яхнал сивото си магаре. Сбогуванията са нюансирани. Мейсоние и Тома — ледено студени. Колен — на границата на безочието. Аз самият — мажещ и гладещ, с фамилиарност, но на разстояние. Истински сърдечни са само двете старици и поне засега — Пейсу и Жаке. Миет не се приближава и Фюлбер привидно я е забравил. Тя е заета на двадесет крачки от нас в много оживен разговор с Момо. Понеже е обърната с гръб към мене, не мога да видя мимиката й; изглежда, среща у Момо силна съпротива, защото чувам обичайните му звукоподражателни думи за отказ. Обаче той не пресича разговора, както би сторил с майка си или с мене. Стои като залепнал на земята пред нея, с упоени очи, със сякаш вцепенено лице, и на мен ми се струва, че отказите му губят малко по малко силата си и се поразреждат.