— Хубава братовчедка! — процежда старата Мену през зъби.
— И ти не си кой знае колко по-хубава, щом говорим за това — казвам аз на диалект. — Върви по-скоро да донесеш чисто бельо за твоя Момо. Би могла също да му дадеш третия му чифт панталони, че тези се свличат вече на парцали.
Когато най-после вратата на банята се отваря, Колен идва в стаята ми, където качвах оръжието и го нареждах на мястото му, и ме вика да се насладя на гледката.
Момо е седнал на плетения стол, завит в хавлията на сини и жълти пера, която си бях купил малко преди деня на събитието. С разцъфнал поглед, ухилен до уши, той сияе, а права зад него, Миет се любува на делото си. Нашият Момо е неузнаваем. Лицето му е станало с няколко степени по-бяло, избръснат е, косите му са подстригани и вчесани и той седи като цар на трона си, парфюмиран като куртизанка, защото Миет е изляла върху него съдържанието на един флакон „Шанел“, забравен в чекмеджето на Биржита.
Малко по-късно имам доста важен разговор в моята стая с Пейсу и Колен, след което те излизат да понаобиколят земята около Ле Рюн. Пейсу навярно храни безумната надежда, че житото ще поникне в същия час. Или пък това е рефлексът на земеделеца, който обхожда нивите си след буря без никаква определена цел. Аз пък се запътвам към голямата зала. Безвредността на дъжда и заминаването на не толкова безвредния Фюлбер са ми вдъхнали добро настроение и аз си подсвирвам, като отивам към старата Мену. Тя е сама, аз виждам само гърба й, навела се е над една тенджера.
— Какво хубаво ще ни сготвиш, Мену?
Тя ми отговаря, без да ме погледне:
— Ще видим.
После се обръща, надава лек вик и очите й се изпълват със сълзи.
— Взех те за чичо ти.
Гледам я развълнувано.
— Същия начин да влиза в стаята, като си подсвирква, и да казва: „Мену, какво хубаво ще ни сготвиш?“ И гласът — също. Нещо ми стана.
Тя продължава:
— Защото чичо ти, Еманюел, беше весел! Човек, дето обича живота. Като тебе. Дори малко прекалено — добавя, като си спомня, че на стари години е станала добродетелна и мъжемразка.
— Е, е — отговарям аз, следвайки мисълта й отвъд думите. — Няма да вземеш да се сърдиш на Миет, че ти е почистила сина! Не ти го е отнела. Само го е изчегъртала.
— Тъй, тъй — казва тя.
Чувствувам се изведнаж много щастлив, че тя заговори за чичо ми и че ме сравни с него. И понеже от един месец често ми се случва да я скастрям, поради ухапванията на Фалвиница, които намирам все пак за прекалени, усмихвам й се. Тя цялата се разтърсва от моята усмивка и се обръща гърбом. На тази корава старица не й липсва сърце, макар че трябва да търсиш под няколко пласта дървесина.
— Ами ти, Еманюел — запитва тя след малко, — мога ли да те запитам защо не пожела да се изповядаш? Изповедта все пак облекчава. Пречиства.
Не бих повярвал, че тази вечер ще имам със самата Мену теологична дискусия. Изправям се пред огъня с ръце в джобовете. Днес не е обикновен ден. Още съм облечен в „погребалния си костюм“. Чувствувам се достолепен почти колкото Фюлбер.
— По повод изповедта мога ли да ти задам един въпрос, Мену?
— Питай — отговаря тя, — знаеш, че между нас няма място за стеснение.
С малката си глава на мъртвец, изправена на мършавото й тяло, Мену ме гледа отдолу нагоре изчаквателно с голямата супена лъжица в ръка. Тя наистина е съвсем дребна, старата Мену. И смалена до минимум. Но какъв поглед! Хитър, проницателен, непокорим!
— Когато отиде да се изповядаш, Мену, каза ли на Фюлбер, че ти се случва да си малко груба с Фалвина?
— Аз! — възклицава тя възмутено. — Аз, груба с Фалвиница! Хубава работа! Какво ли няма да чуе човек! Това е връх на всичко! Аз, дето всеки божи ден си спечелвам отиването в рая, като търпя този куп сало!
Тя ме гледа и продължава, сякаш обзета от внезапно угризение:
— Да, може да съм груба, но не с Фалвина. Виж, с Момо съм груба. Защото през цялото време съм над главата му, ругая го и му утежнявам живота. Че го и поплясквам, горкото дете, на неговите години! Колко много се разкайвам после, както казах на Фюлбер.
Тя добавя строго:
— Но това не ме извинява.
Смея се.
— Защо се смееш? — пита тя докачено.
В този момент в залата пристига големият Пейсу заедно с Колен и влизането им прекъсва отговора ми. Жалко. Все пак при случай ще кажа на Мену, че изповедта е изчистила мястото до петното.
Тази вечер, значително по-спокойна след заминаването на нашия гост, се събираме всички при огнището.
Първо, решаваме да не приемаме в никакъв случай викария, когото Фюлбер има пред вид за нас. Второ, по предложение на Пейсу и Колен и при пълно единодушие бивам избран за абат на Малвил.