Бележка на Тома
Току-що свършвам четенето на тази глава и дори, за да ми е чиста съвестта, и следващата: Еманюел няма да каже нищо повече за пленарното заседание, на което по предложение на Пейсу и Колен бе избран за абат на Малвил.
Предполагам, че читателят е малко учуден. Аз — също. И има защо, когато се прочете резюмиран в три реда резултатът от едно събиране, което трая три часа.
Можем да се запитаме също как е дошло на ума на Пейсу и Колен да направят подобно предложение и особено как стана така, че Мейсоние и аз самият гласувахме за него.
Отговарям на тези два въпроса:
1. Ето най-напред показанията на Колен, когото аз разпитах в склада на другия ден след гласуването, докато Еманюел обяздваше Малабар в първата крепост. Предавам казаното от Колен дума по дума:
— Разбира се, че Еманюел поиска от Пейсу и от мен да го предложим за абат на Малвил. Представяш си, че такава мисъл не би ни дошла на ум на нас! Поиска ни го в неговата стая, след банята на Момо! И съображенията му ти ги знаеш: достатъчно ги предъвквахме снощи. Първо: не трябвало да оставим да ни наложат шпионин, когото Фюлбер гледал да ни лепне на гърба. Второ: не трябвало също да лишим от свещеник онези в Малвил, които искат да имат богослужение. Без това, половината от хората щели да отиват неделен ден в Ла Рок, другата половина щяла да остане в замъка. Нямало да има единство, щяло да се създаде нездраво положение.
— Но ти знаеш добре, че Еманюел не е вярващ — казах аз.
— А, в това не съм толкова сигурен! — отговори Колен. — Ще ти кажа дори, че според мене Еманюел винаги доста е клонял към религията. Само че би му се искало да бъде свещеник на себе си.
Тук той ме поглежда със знаменитата си усмивка и добавя:
— Е, и готово: успя!
В думите на Колен мисля, че трябва да се разграничи фактът — Еманюел се сговаря предварително с Колен и Пейсу да го предложат за абат — от коментара: Еманюел имал винаги склонност към религията.
Фактът, който бе потвърден от Пейсу, не може да се отрича. По коментара може да се спори. Аз във всеки случай бих бил склонен да го оспорвам.
2. В момента на избора гласувахме не веднъж, а два пъти. Първо гласувахме. „За“ — Пейсу, Колен, Жаке, старата Мену, Фалвина и Миет. Въздържали се — Мейсоние и аз.
Еманюел прие много зле нашето въздържане. Не сме си давали сметка какво сме правели! Отслабвали сме позициите му! Фюлбер щял да представи нашите два гласа пред жителите на Ла Рок като израз на недоверие! Накратко: подронвали сме единството на Малвил! Колкото до него, ако не сме отстъпели, той нямало да приеме да стане абат на Малвил, щял да остави свободно поле за човека на Фюлбер и нямало вече за нищо да се грижи.
Накратко, да кажем най-малкото, че Еманюел упражни над нас известен натиск. И понеже, от една страна, другите започнаха да ни гледат като две змии в пазвата на Малвил, като виждахме също, че Еманюел е разстроен и наистина способен да изостави всичко, най-после отстъпихме. Оттеглихме нашите два гласа — „въздържали се“, приехме принципа на второ гласуване и втория път гласувахме „за“…
Така Еманюел получи исканото единодушие.
ХI
През нощта след избирането ми дъждът вали като из ведро, и то така, че ме държи буден цели часове, но не с шума си, а поради почти личното чувство на благодарност, което изпитвам към него. Винаги съм обичал дъждовната вода, но това бе някаква нехайна любов. Човек свиква с онова, което му дава живот. Накрая започва да мисли, че то е нещо естествено. А не е вярно. Нищо не ни е дадено завинаги, всичко може да изчезне. И след като го зная, това, че отново виждам водата, ми дава усещане, че оздравявам след някаква болест.
Избрах стаята, където съм сега, защото високият й прозорец гледа на изток, към Ле Рюн и към прелестния замък „Рузи“ — сега в развалини — от другата страна на долината. От този именно прозорец слънцето влиза сутринта и ме събужда. Не вярвам на очите си. Както бе предсказал Пейсу, всичко настъпва едновременно. Ставам, разтърсвам силно Тома и заедно гледаме нашия първи изгрев от два месеца насам.
Спомням си за една разходка на двадесет и пет километра, нощем, с велосипед, заедно с другарите ми от Клуба, плюс час и половиновото изкачване до най-високия връх в департамента (512 м), за да видим изгрева на слънцето. Това са неща, които се вършат, когато си на петнадесет години и с опиянение, което по-късно се изгубва. За жалост. Човек би трябвало да живее, като отдава по-голямо внимание на живота. Той не е толкова дълъг.
— Ела — казвам на Тома. — Ще оседлаем конете и ще отидем да гледаме това от Пужад.