Пристигаме пред южната врата на Ла Рок в осем часа. И там намираме отворено изрязаното във вратата прозорче. Трябва само да го бутна, за да вляза вътре, да дръпна резето и да отворя двете крила. Влизам: наблизо няма никой. Извиквам. Никакъв отзвук. Вярно е, че вратата е при долната част на града, а тя бе изгорена и срутена, не е чудно, че не е обитавана. Но че вратата не е нито пазена, нито дори затворена — ето кое говори красноречиво за безразсъдството на Фюлбер.
Ла Рок е малко градче, кацнало гърбом на една скала, изцяло затворено с крепостни стени в долната си част и завършващо на върха с един замък. Има цяла дузина такива градчета във Франция, някога всички много посещавани от туристите, но Ла Рок е едно от най-хомогенните, тъй като всичките му къщи са старинни, нито една не е била повредена и крепостната стена е цяла с две красиви врати, до които са долепени кръгли кули: едната на юг — през нея влязохме, а другата на запад към шосето, което води за окръжния град.
Като влезете през южната врата, виждате пред себе си лабиринт от тесни улички, после излизате на главната улица. Тя е малко по-широка от другите, но я наричат така заради магазинчетата от двете й страни. Главната улица има и друго име — Пресечката.
Магазинчетата й са много хубави, защото, когато удари часът за модернизирането, службата „Обществени паметници“ забрани да се пипат сводовете на прозорците и вратите, а другото е стърчащи златистокафяви камъни, съединени твърде незабележимо, покривите са от плоски камъни, а ремонтираните части бяха направени от нови плоски плочи, светли и топли, поставени в зигзаг посред сиво-черните петна на старите. Едрите неравни павета са, както и къщите, по на четиристотин години и са чудесно изтъркани от хората, минали по тях.
Тази главна улица се изкачва много стръмно чак до вратата на замъка, с украшения, монументална, но без куличка при входа, без бойници, тъй като в късната епоха, когато е бил построен, тези „защитници“ не са били вече на мода. Вратата пък е била боядисана в тъмнозелено от Лормиови, което учудва на пръв поглед, тъй като всички капаци на прозорците в Ла Рок са боядисани в тъмночервено, както го изисква традицията. Замъкът също е заобиколен със стени, до които са долепени като пристройки сгради на неговата възраст, а той принадлежи напълно на XVI век, тъй като е бил възстановен на мястото на опожарена крепост. Пред него се простира малка площадка, петдесет на тридесет метра, откъдето се вижда доста надалеч (в ясно време дори Малвил), на която Лормиови са докарали огромни количества чернозем, за да се сдобият със зелена морава по английски образец. Зад замъка — скалата-закрилница, надвиснала над него.
След като излизаме от асфалтираните улички, копитата на Малабар и колелата на каруцата издават приятен шум по неравния калдъръм на „Пресечката“. По прозорците започват да се мяркат глави. Казвам на Жаке да спре пред Лануай, за да разтоварим половината теле. Едва спираме, и хората излизат по праговете на вратите си.
Намирам ги отслабнали и най-вече доста напрегнати. Надявах се на по-излиятелен прием. И макар че очите заблестяват, когато Жаке натоварва на гърба си половината от Пренс и я окачва с помощта на Лануай на една кука, това блясъче веднага угасва. Същото се повтаря и когато изваждам двете пити хляб и маслото и ги предавам на Лануай, който, забелязвам това, ги взема с известно колебание и поизплашено, а наобиколилите ни в кръг през това време ларокци гледат хляба напрегнато с очи, пълни с тъга.
— На нас ли даваш всичко това? — пита ме Марсел Фалвин троснато и почти грубо, като се освобождава от прегръдките на сестра си и на племенницата си и тръгва към мен с развяваща се на всяка стъпка кожена престилка.