Не е съгласен и да се натопи, в това съм сигурен.
— Сигурно ти липсват леките разходки с колелото и двете чашки бяло вино в Малжак — казвам му учтиво.
Той ме гледа и клати глава.
— Разходки не ми липсват, защото ти няма да повярваш, Еманюел, ама аз продължавам с колелото, всеки ден до шосето. Но накрая няма къде да си починеш. Защото виното на замъка, хе-хе, има да чакаш тия мръсници да ти дадат и в един напръстник! — продължава той със сдържана ярост.
— Слушай — казвам аз на диалект. — След като е разчистен пътят, защо не идваш от време на време до Малвил? Старата Мену ще е много доволна да ти предложи чашка червено от нашето лозе, то си струва колкото бялото вино на Аделаид.
— Няма да откажа — отговаря той и едва прикрива почти нахалното си тържествуване, породено от мисълта за безплатната черпня. — Много си внимателен, Еманюел! Няма да кажа на никого, в случай че някои искат да злоупотребят!
Той ме потупва приятелски по ръката, усмихва ми се и намига, като си поглажда мустаците, с което ми заплаща предварително за всичкото вино, което ще измъкне от мене. Разделяме се и двамата доволни, той — че отново е намерил един „английски крал“ и аз — че съм установил редовна и тайна връзка с Ла Рок.
В дюкянчето на Лануай делбата завършва. Получили своя дял хляб и масло, хората бързат да си отидат в къщи, сякаш се страхуват да не би в последния момент да останат без тях.
— А сега — казвам на Лануай — ще разсечеш незабавно и месото.
— За това трябва малко повече време — отговаря той.
— При всички случаи започвай.
Той ме поглежда — приятен момък, силен и стеснителен, после откачва половината теле, хвърля го на тезгяха и се залавя да точи ножа си. В магазинчето са останали само Марсел, Тома, Кати и едно момиченце, което тя държи за ръка. След подялбата на хляба Жаке е отишъл да помогне на Колен, който товари железарията си на каруцата няколко метра по-надолу на Пресечката, Фалвиница и Миет не се виждат, навярно са отишли при приятели в градчето. А пък Чернушата, която, странно нещо, като че ли всички са забравили при вида на питите хляб, е завързана на една халка отдясно на голямата зелена врата. Тя си е навряла муцуната в наръч сено, което Жаке е имал благоразумието да й донесе.
Най-сетне ми остава свободно време да поразгледам Кати. Тя е по-едра и не така пълничка като Миет, тъй като сигурно е била повлияна в Ла Рок от женските списания и култа към изпосталяването. Като сестра си и тя има възпълен нос и брадичка, хубави черни очи, но те са много изписани, кърваво начервена уста и не толкова гъсти, но по-подредени коси. Тя носи съвсем опънати джинси, пъстра блузка, широк колан с позлатена тока, а на ушите, около врата, на китките и на пръстите — голям брой причудливи накити. Както е сложена и нагласена, тя сякаш е слязла от страниците на „Госпожицата в нежната възраст“, а свободната й, небрежна и разлюляна стойка, с ръка, опряна на стената на дюкянчето, и с изпънати и издадени напред слабини, е, струва ми се, копирана от манекените и каталога на „Редута“.
Според мен погледът на Кати не е така кротък като на Миет, но той сигурно е изпълнен с твърде действена сексуална агресивност, ако се съди по начина, по който за няколко минути той е лапнал, задържал и обвързал изправилия се пред нея и напълно пленен Тома. Когато сме слизали от каруцата, Кати навярно е направила в един миг избора си и се е насочила към него със скорост и стремителност, които, доколкото разбирам, не оставят никаква надежда на заинтересувания.
— Еманюел — казва ми Марсел, — не познаваш племенницата ми.
Стискам ръката на племенницата, казвам няколко думи, тя ми отговаря, но извън този обществен ритуал тя ме обгръща с бърз поглед на познавач. Ето че съм преценен, оценен и претеглен не с оглед на нравствената ми същност, още по-малко на интелектуалната, но като вероятен партньор в единственото занимание, което й се вижда важно в живота. И мисля, че получавам добра оценка. След това Кати обръща към Тома бойния огън на очите си. Изненадващото ме в тази работа е неочакваната скорост и почти бруталността, с която е пуснато в движение завладяването на Тома. Вярно е, че нищо не става нормално в живота, който водим от деня на събитието. За доказателство — начинът, по който бе поставен въпросът за подялбата в Ла Рок. Доказателство е също фактът, че никой от нас не счете за нужно да свали пушката, която носим на рамо, дори и Колен, на когото тя сигурно много пречи при товаренето на каруцата.
— Ами ти? — питам момиченцето, което Кати държи за ръка и което в изоставеността си вследствие на силните очни атаки, разменени над главата му, от известно време се забавлява в следене на всичките ми движения. — Как се казваш?