— Можеш да си сигурен, че ще направиш удоволствие на хората от Ла Рок с твоя номер, Еманюел! Тук нас ни убива не само неправдата, а скуката. Нямаме работа. Хайде аз все пак поработвам нещо с моя занаят. Е, докато имам материали. Ама другите? Пимон, Лануай, Фабрьолатр? А земеделските стопани, които няма да могат да сеят преди октомври? И нито радио, нито телевизия, нито дори един грамофон. Отначало хората ходеха на църква само за да са заедно и някой да им говори. В първите дни Фюлбер замести телевизията. За жалост бързо се насищаш на онова, което ти разказва свещеникът: все същата песен. Няма да повярваш, но ние всички сме готови всеки ден да изхвърляме тора на конете от замъка. Вече дори е станало награда изхвърлянето на тора! Според мен тиранията на Фюлбер би била много по-поносима, ако ни даваше малко работа. Не знам аз. Например да се разчисти долният град, камъните да се подредят на купчини, да се съберат гвоздеите. И всичко това, видиш ли, да го вършим заедно, колективно. Защото трагичното тук е, че няма никакъв колективен живот. Нищо. Всеки за себе си. Чакаме да ни нахранят като кучета. Ако продължава така, скоро ще престанем да бъдем човеци.
Нямам време да му отговарям. Предшествувана от Евелин, която веднага се завира в краката ми, Кати се втурва подобно на вихър.
— Кати — казвам аз, — нямам много време. И няма да го губя в приказки. Склонна ли си да дойдете с Евелин да живеете в Малвил? Вуйчо ти е съгласен.
Тя се изчервява и някакво жадно изражение нахлува по лицето й. Но скоро се съвзема.
— О, виж какво, не зная — отговаря тя и навежда очи с кокетлив израз.
— Нямаш вид на очарована, Кати. Можеш да откажеш, ако искаш. Не насилвам никого.
— Не, не — казва Кати, — само дето ми е мъчно да оставя вуйчо.
— Я гледай ти! — казва Марсел.
— Щом ти е толкова мъчно — казвам аз, — тогава по-добре да останеш. Няма какво да говорим повече.
Тя разбира в този момент, че се подигравам с нея, усмихва се и ми казва с някаква селска дързост, която много повече ми харесва, отколкото неискрените й фасони до преди малко.
— Смешно ти е, нали? Бих била много доволна да тръгна с вас.
Разсмивам се наистина, както и Марсел. Той сигурно е забелязал кратките разговори и дългите погледи пред магазинчето на месаря.
— Значи, тръгваш? — питам аз. — Без много съжаления?
— Без да ти е мъчно, че напускаш вуйчо си? — пита Марсел.
И тя се смее искрено и поривисто и смехът й, като преминава от край до край по тялото й, разлюлява раменете, гърдите и хълбоците й. Гледката ми харесва и погледът ми се задържа на нея. Тя, разбира се, веднага забелязва това и като ми намигва, засилва лекия си танец.
Продължавам:
— Слушай, Кати. Не се съмняваш, че ако поискаме разрешение от Фюлбер, няма да го получим. Двете с Евелин заминавате скришом. След няколко минути хората от градчето ще отидат на полянката, за да присъствуват на един номер, който ще направя с конете. Ти няма да отидеш с тях. Ще останеш в стаята си, уж за да се грижиш за изпадналата в астматична криза Евелин. Щом всички отидат в замъка, приготвяш си куфара и куфара на Евелин, отнасяш ги в каруцата, прикриваш ги грижливо под празните чували, с които бяхме завили хлябовете. След това ще излезете през южната врата, ще поемете по пътя за Малжак и ще ни чакате на пет километра оттук, на кръстопътя за Ригурди.
— Зная го — отговаря Кати.
— Не се показвайте, преди да сте ни познали. А ти, Евелин, ще слушаш за всичко Кати.
Евелин кимва с глава, без да продума, и ме гледа с ням ентусиазъм. Настъпва мълчание.
— Благодаря ти, Еманюел — казва Кати развълнувано. — Мога ли да кажа на Тома?
— Нищо няма да му казваш. Нямаш време. Тичай с Евелин в стаята си.
И тя наистина хуква, но все пак се обръща, за да види проследявам ли я с поглед.
— Хайде, Марсел, оставям те. Не искам Фюлбер да ме види при теб. Това би те изложило.
Той ме прегръща. Излизам в коридора, но веднага се връщам обратно, изваждам от джоба си един пакет и го оставям на масата.
— Направи ми удоволствието да приемеш това. То донейде ще компенсира намалената ти дажба, когато Фюлбер забележи бягството на Кати.
На улицата ме застига висока и масивна дама, облечена в син пуловер и широки панталони. Тя има остри, къси и посивели коси, едра челюст и сини очи.
— Господин Конт — заговорва ме тя с плътен и изразителен глас, — позволете ми да се представя: Жюдит Медар, преподавателка по математика, неомъжена. Казвам „неомъжена“, а не стара мома, за да предотвратя някои неудобни положения.
Намирам, че началото е забавно и тъй като в говора й няма и сянка от тукашния акцент, питам я от Ла Рок ли е.
— От Нормандия — отговаря тя и ме хваща под ръка, която здраво притиска. — А живея в Париж. По-скоро, живеех в Париж, когато го имаше. Имам къща в Ла Рок и това стана причина да оцелея.