Докато разговаряме, очите ми оглеждат хората, които ни заобикалят: всичките останали живи от Ла Рок без изключение, включително и двете бебета, едното — на Мари Лануай, жената на младия месар, и другото — на Анес Пимон, Миет, която тича от едното към другото в пълен екстаз, докато Фалвиница, изтощена от толкова приказки, издърдорени насам-натам в градчето, се е вече настанила в каруцата с Жаке, който задържа с все сили неспокойния и цвилещ Малабар.
На ясното обедно слънце ларокци изглеждат щастливи, че са излезли за няколко минути вън от потискащите ги стени. Забелязвам обаче, че дори и в отсъствието на Фабрьолатр те не се отпускат в никакъв коментар нито за техния добър пастир, нито за разпределението на храните, нито за поражението на Арман. Предполагам, че Фюлбер е успял чрез множество дребни подлости и пресметливи издайничества да внесе сред тях атмосфера на мнителност, недоверие и несигурност. Забелязвам, че те дори не смеят да се приближат до Жюдит, Марсел и Пимон, като че ли религиозната власт бе наложила възбрана върху тях. И мен самия — сякаш студенината, която ми показа Фюлбер на тръгване, бе достатъчна, за да направи опасно общуването с мен — те вече не ме заобикалят както на полянката. А след малко, когато извиквам „довиждане“ на всички, дума, която Фюлбер така се пазеше да ми каже, те не ще посмеят да ми отговорят нито с движение, нито с думи, а с очи, отдалече. Ясно: озаптяването вече е започнало. Те чувствуват отлично, че Фюлбер ще ги накара да платят скъпо онази справедлива подялба. И след като току-що са нагълтали моя хляб и моето масло, малко остава да ми се сърдят за него.
Поведението им ме натъжава, но не им се сърдя. В робството има някаква ужасна логика. Слушам Марсел — Марсел, който остава при тях, за да ги защищава! — на когото никой вече в Ла Рок не говори освен Пимон и Жюдит. Последната е дар божи! Тайна съветница на революцията! Нашата Жана д’Арк — само дето не е девствена, по тази точка тя държи да „предотвратява някои неудобни положения“. Навярно е забелязала тъгата на Марсел, защото изниква до него и начаса хваща ръката му, която той й предоставя, струва ми се, с подчертано удоволствие, тъй като черните му очи оглеждат с благодарност едрите размери на жената-викинг.
Пимон ми се вижда не толкова подложен на остракизъм. Той разговаря с двама мъже, които приличат на земеделски стопани. Търся с поглед Анес. Ето я. Колен, който е поверил Моргана на нервния и мълчалив Тома и който с голяма мъка задържа Мелюзина, намира все пак начин да продължи някакъв много оживен разговор. Някога ние бяхме съперници. Той доброволно се оттегли, после, както казва Расин, „пренесе другаде сърцето си“. Така че, когато и аз се отдръпнах, Анес се бе оказала без ухажори, след като бе имала двама. От което можеше да озлобее, ако бе способна на злоба. Забелязвам, че проявява доста любезности към Колен, като същевременно се пази от Мелюзина, а Миет се възползува от разсеяността й, за да гали бебето й. Странно нещо, не изпитвам никаква ревност. Вълнението, преживяно при новата ни среща, вече е изчезнало.
Оставям Марсел, доближавам се до Тома и тихо му казвам:
— Ти ще яхнеш Моргана.
Той ме гледа, после уплашен поглежда Моргана.
— Ти си полудял! Не искам след всичко, което видях!
— Видял си само цирк. Моргана е самото благоразумие. Обяснявам му с две думи какви сигнали не трябва да дава и тъй като Малабар не може вече да бъде задържан, поемам поводите на Мелюзина от ръцете на Колен, яхвам я и вземам малко преднина, последван веднага от Тома. Щом стигаме до първия завой, тръгвам рава̀н, тъй като се страхувам Малабар да не тръгне много бързо, ако изгуби от погледа си кобилите. Тома веднага идва редом с мене и без да каже нито дума, ме поглежда със сурово лице.
— Тома?
— Да? — отговаря той със сдържан плам.
— На следния завой ще тръгнеш с Моргана в галоп и ще вземеш преднина. На пет километра има един каменен кръст. Ще ме чакаш там.
— Пак тайнственост — отговаря Тома без настроение, но все пак пришпорва лекичко Моргана. Тя потегля веднага с добре смазана походка.
— Тома!
— Да? (Все така е в лошо настроение и не ме поглежда.)
— Ако видиш нещо, което да те изненада, спомни си, че си на Моргана и не вдигай дясната си ръка. Ще се намериш на земята.
Той ме разглежда смаяно, после разбира. Лицето му веднага светва и забравяйки страха си от Моргана, се впуска в галоп. Лудньо! По чакълената настилка! Да беше поне тръгнал по долната страна на пътя!