След церемонията дръпвам Мейсоние настрана и двамата се разхождаме назад-напред в първата крепост. В него е настъпила някаква тънка промяна. Лицето му е все така източено, сериозно, с много приближени очи и с навика си да премигва непрекъснато, когато е развълнуван. Не, това, което го променя, са косите му. По липса на бръснар те бяха поникнали отначало, както казах, право нагоре, а сега, след като са станали още по-дълги, падат назад, като внасят във физиономията му извивката, която й липсваше.
— Забелязах, че се причести — казах с безразличен глас. — Мога ли да те запитам защо?
Лек руменец нахлува по честното му лице и ето го, че премигва по обичайному.
— Поколебах се — казва той след малко. — Помислих обаче, че ако се въздържа, мога да оскърбя другите. Не исках да оставам настрана.
— Добре — казвам аз, — прав си бил. Защо да не дадем такова осмисляне на причастието? Някаква съпричастност.
Той ме гледа учуден.
— Искаш да кажеш, че ти му придаваш такъв смисъл?
— Разбира се. Социалното съдържание на причастието ми се струва най-важно.
— Най-важно?
Коварен въпрос. Струва ми се, че Мейсоние е на път да ме привлече на своя страна. Казвам „не“, но не обяснявам защо.
— Сега и аз ще ти задам един въпрос — казва Мейсоние: — Само за да отстраниш Газел ли накара да те изберем за свещеник на Малвил?
Ако Тома ми беше задал този въпрос, щях да помисля два пъти, преди да отговоря. Знам обаче, че преценката на Мейсоние няма да е прекалено бърза. Той ще предъвква бавно думите ми и ще извлече благоразумни изводи. Отговарям му, като същевременно претеглям думите си:
— Да речем, защото според мен всяка цивилизация се нуждае от някаква душа.
— И тази душа е религията?
Той произнася това изречение с гримаса. В него има две думи, които не му харесват: „душа“ и „религия“. Две думи, които отдавна са изживели времето си. Мейсоние е идеологически подкован.
— При настоящето състояние на нещата, да.
Той обмисля твърдението ми, което същевременно е едно стесняване на нещата. Мейсоние е бавен, той пристъпва крачка по крачка. Не е лекомислен, кара ме да уточня.
— Душата на нашата настояща цивилизация тук, в Малвил?
Интонацията му поставя кавички на „душа“, сякаш хваща думата отдалеч, с щипки.
— Да.
— Искаш да кажеш, че тази дума е онова, в което вярват по-голямата част от хората, живеещи в Малвил?
— Не само това. Това е и онова, което съответствува на нашето настоящо равнище на цивилизация.
Всъщност нещата са малко по-сложни. Опростявам, за да не го засегна. И все пак го засягам. Той се поизчервява и започва да премигва: значи, ще контраатакува.
— Но тази „душа“, както казваш ти, това би могло да бъде и една философия. Например марксизмът.
Дойдохме си на думата.
— Марксизмът се отнася за индустриалното общество. Той не е подходящ за първичния аграрен комунизъм.
Той спира да върви, застава лице с лице и ме гледа. Изглежда силно замислен за това, което съм му казал. Още повече, че го казах спокойно, сякаш съобщавах някакъв факт.
— Така ли определяш ти нашето малко общество в Малвил? Като първичен аграрен комунизъм?
— Че какво друго?
Той продължава с доста жалко изражение:
— Ами че този първичен аграрен комунизъм не е ли истинският комунизъм?
— Не си ти, когото трябва да уча на тези неща.
— Това връщане назад ли е?
— Много добре го знаеш.
Любопитно нещо. Макар че не съм марксист, той като че ли има повече доверие в моята преценка, отколкото на своята. Изглежда съвсем успокоен. Щом вече не може да се стреми към истинския комунизъм, нека поне го запази в представите си като идеална крайна цел.
Продължавам:
— Това е крачка назад в смисъл, че знанието и технологията са унищожени. Следователно съществуването е по-несигурно, по-застрашено. Това обаче не означава, че сме по-нещастни. Напротив.