— Жѝото! Жѝото!
Грабителите сигурно са се били помежду си или срещу някоя друга орда, защото дрехите им са на дрипи и тези мръсни дрипи показват бедрата, телата, гърбовете им. Виждам една нещастница, чиито набръчкани и отпуснати гърди висят чак до земята, а тя се влачи на четири крака от клас на клас. Тя е с обувки, но повечето са обвили краката си с парцали. Сред тях няма деца, нито съвсем млади, нито старци. Най-неиздръжливите са умрели. Тези, които виждам, са „в силата си“. Израз, който звучи жестоко, ако се приложи към тези скелети. Поразен съм от стърчащите кости на таза, на коленете, които изглеждат огромни, на ключиците. Като дъвчат, виждат се мускулите на челюстта им и от групата им се носи миризма на развалено, която ви задушава и ви се повдига.
— Жѝото! Жѝото! — крещи Момо и с две ръце си дърпа косите, сякаш за да ги оскубе.
Дясната ми ръка се е вкопчила в оръжието, но тя все още е отпусната надолу и дулото е насочено към земята. Не успявам да сложа пушката на рамото си. Към тези чужденци, тези грабители изпитвам безумна омраза, защото те изяждат нашия живот. И още, защото те са онова, в което и ние бихме могли бързо да се превърнем, ние, в Малвил, ако продължат да ни ограбват. Но в същото време изпитвам противно съжаление, което уравновесява омразата ми и ме довежда до безсилие.
— Жѝото! Жѝото! — крещи Момо в крайна възбуда.
Изведнаж той изминава тичешком десетте метра, които ни делят от глутницата, с крясък се нахвърля на най-близкия до него крадец и започва да го блъска с юмруци и крака.
— Момо! Момо! — вика старата Мену.
Някой се засмива, може би Пейсу. На мене също ми е смешно. От обич към Момо, защото една такава постъпка — толкова смешна и така детинска — му е много присъща. И защото всичко, което върши Момо, е без значение, защото Момо е като някакви скоби в сериозността на живота, защото Момо „не влиза в сметката“. Защото не мога да си представя, че някога нещо може да се случи на Момо. Той винаги е бил толкова закрилян — от старата Мену, от чичо ми, от мен, от другарите.
Половин секунда — твърде късно видях дивия поглед на човека. Четвърт секунда — твърде късно! — видях удара с вилата. Помислих, че го предотвратявам, като стрелях. Той вече бе нанесен. И трите зъбци на вилата се бяха вече забили в сърцето на Момо, когато куршумът ми удари противника му и му разкъса гърлото.
Те падат едновременно. Чувам нечовешки писък и виждам как старата Мену се втурва напред и се хвърля върху трупа на своя син. Тогава пристъпвам като автомат и пристъпвайки, стрелям. Отдясно, отляво, другарите ми пристъпват в една линия и също стрелят. Ние стреляме на месо, без да се прицелваме. Мозъкът ми е напълно бяло петно. Мисля: „Момо е мъртъв.“ Нищо не чувствувам. Вървя напред и стрелям. Не е необходимо да приближавам още, ние вече сме толкова близо. И все пак напредваме, механично, планомерно, като че ли сме косачи в някаква нива.
Вече нищо не мърда, но ние продължаваме да стреляме. До свършване на патроните.
ХIV
Никой от нас, освен старата Мену, не почувствува в момента смъртта на Момо, първо, защото тази смърт се сблъска у нас с някакво чувство на недоверчивост и особено защото нашествието на бандата, която току-що бяхме унищожили, ни потопи две седмици от сутрин до вечер в изтощителен труд.
Най-напред трябваше да погребем мъртвите. Това бе една ужасна задача, усложнена още и от обстоятелството, че забраних доближаването до тях. Боях се те да не са носители на паразити — разпространители на епидемии, срещу които щяхме да бъдем беззащитни. Спомнях си, че бълхата може да пренася чума, а въшката — петнист тиф. Лошото състояние на тия нещастници, както и фактът, че идеха без съмнение много отдалеч, ако се съди по парцалите, които мнозина от тях носеха на краката си, ги правеха още по-съмнителни.
Изкопахме един трап близо до мястото с труповете и в него наредихме снопове съчки, над съчките — цепеници, така че последният ред дърва да бъде на равнище на житната нива. После с помощта на примка, сложена на края на една върлина, сложихме по едно въже на краката на всеки мъртвец и го теглихме на голямо разстояние от нас, така че да бъде поставен отгоре на кладата. Имаше всичко осемнадесет мъртви, от които пет жени.
Беше единадесет часът вечерта, когато хвърлихме последната лопата пръст върху още топлата пепел. Не исках да се върнем в Малвил с дрехите, които бяха на нас. Позвъних на входната врата и когато Кати излезе, казах й да потърси Миет и да й помогне да донесат два котела, пълни с вода. Щом ги донесоха, сложихме вътре дрехите си, заедно с бельото, и влязохме голи в замъка, за да се изкъпем един след друг в банята на главната кула. Огледахме се внимателно, но не намерихме на никого паразити. На другия ден накладохме голям огън с дърва под двата котела пред малката входна крепост и дълго изварявахме дрехите, преди да ги внесем в замъка и да ги прострем да съхнат.