— В такъв случай аз сам ще дойда да го взема утре сутринта — отвърна Газел с тъничкия си глас.
— Ама не, моля ти се, не искам да те карам да извървиш тридесет километра, яхнал на магаре, два дена един подир друг. Колен ще отиде.
Настъпи мълчание. Газел попремига и каза не без стеснение:
— Извини ме, но ние вече не пускаме в Ла Рок чужди хора, които не спадат към енорията.
— Какво! — възкликнах недоверчиво аз… — Ние ли сме „чуждите хора“?
— Не точно… — отговори Газел, свеждайки очи.
— А? Защото има и други освен нас!
— Във всеки случай това е решение на енорийския съвет.
Казах възмутено:
— Браво на енорийския съвет! И не се ли сети енорийският съвет, че малвилската енория би могла да приложи същото правило към хората от Ла Рок?
С наведени очи Газел мълчи, сякаш е разпнат на кръст. Той преживяваше, както би казал Фюлбер, един „много печален момент“. Продължих:
— Ти все пак знаеш, че Фюлбер смята да те изпрати тук идната неделя да извършиш литургия?
— Зная — отговаря Газел.
— Значи, ти имаш право да влезеш в Малвил, а аз няма да имам правото да дойда в Ла Рок?
— Това е временно решение — отговаря Газел.
— Я виж ти! А защо е временно?
— Не зная — отговаря Газел, но аз имам чувството, че много добре знае.
— Добре, тогава до утре — казвам с леден тон.
Газел ми казва „довиждане“ и се обръща, за да се качи на магарето. Извиквам го:
— Газел!
Той се приближава.
— От какво е болен Арман?
Всъщност хрумна ми, че някаква епидемия върлува в Ла Рок и че Ла Рок се изолира, за да попречи на разпространението й. Като размисли човек, глупаво хрумване. То допускаше човеколюбиви чувства у Фюлбер.
Въздействието обаче на моя въпрос върху Газел бе необикновено. Той се изчерви, устните му затрепераха и очите му като че ли избягваха погледа ми.
— Не знам — избръщолеви той.
— Как така не знаеш?
— Негово преосвещенство се грижи за Арман — каза Газел.
Трябваше ми цяла секунда, за да схвана, че „негово преосвещенство“ се отнася за Фюлбер. Във всеки случай едно бе сигурно: щом „негово преосвещенство“ се грижи за Арман, болестта му не е заразна. Оставих Газел да си тръгне и след вечеря свиках събрание да поговорим за току-що полученото писмо.
Обясних, че доколкото то се отнася до мен, бях най-вече засегнат от безсмислените претенции на Фюлбер. Според мене писмото му отразяваше грандоманското и болезненото в характера му. Очевидно той бе накарал да го изберат за епископ, за да има надмощие над мен, да ръкоположи Газел и после да ме отстрани като църковен съперник. Имаше нещо детинско в тази жажда за власт. Вместо да се постарае да укрепи Ла Рок против разбойниците, което съвсем не беше лека работа, той започваше борба срещу мене, срещу човека, който го бе предупредил за опасността. И той започваше тази борба, без да е достатъчно силен, за да я спечели, защото светската му власт се заключаваше в Арман, а Арман беше болен, жертва на някаква тайнствена болест.
Идеше ми да се смея на всичко това, но другарите ми не приеха работата на смях. Негодуванието им преливаше. Бе нанесена обида на Малвил. Сякаш знамето му (което имаше само потенциално съществуване) бе опетнено. Фюлбер се бе осмелил да посегне на абата на Малвил и на хората, които го бяха избрали!
— Какво се е заловил тоя да пикае по нас — каза малкият Колен, който при това не обича много грубиянщините.
Мейсоние сметна, че трябва да се поиздърпат ушите на тоя господинчо. А Пейсу заяви, че ако в неделя Газел има тупето да дойде, той ще му натика китката за ръсене на едното място. С една дума, сякаш се бяхме върнали във времето на Клуба, когато лигьорите на Мейсоние, в подножието на крепостта, и хугенотите на Еманюел, прави зад бойниците, се ругаеха с най-груби думи (и с много изобретателност), преди да започнат да се бият.
— До пъпа, до пъпа ще му я натикам на тоя Газел! — каза Пейсу, като удряше по масата.
Поучуден от този изблик на малвилски патриотизъм, аз прочетох на другарите си отговора, който бях приготвил следобед и който предлагах за одобрение.
Драги Фюлбер,
Според най-старите документи за Малвил, които са в наше притежание и които датират от XV век, имало е наистина още по онова време епископ на Ла Рок, който е бил въведен в епископски сан през 1452 година в църквата на градчето от владетеля на Малвил, барон дьо Ла Рок.
От същите документи обаче е видно, че абатът на Малвил не е ни най-малко подчинен на епископа на Ла Рок, а е бил избиран от владетеля на Малвил измежду лицата от мъжки пол от неговото семейство, живеещо заедно с него в замъка. В повечето случаи — син или по-малък брат. Единствен отстъпил от това правило Сижизмон, барон дьо Ла Рок, който по липса на брат и на син сам се определил за абат на Малвил през 1476 година. От тази дата до наши дни владетелят на Малвил е бил по право и абат на Малвил, дори и когато понякога е възлагал на някой от капеланите тази функция.