— Добре — казвам аз. — Разпитът завърши. Върни се сега в леглото си. Искам да спя.
Тя се вкопчва в мене.
— Не мога ли да остана още мъничко, Еманюел? — казва тя с бебешкия си глас.
— Не, не можеш. Отивай.
Тя си отива, и то кротко. Подчинява се дори с някакво въодушевление, сякаш пред нея е перспективата да прекара до мен цял живот на опияняващо подчинение.
И все пак у нея има неща, които не разбирам съвсем добре. Говори за хората от реката, а нищо не казва за Момо.
Но и старата Мену също никога не заговорва за Момо. От всички предположения, които бях направил в деня на убийството на сина й за бъдещото й държане, нито едно не се оправда. Тя не потъна в отчаяние, нито оглупя. Нищо не изостави от домакинствуването в Малвил. Продължава да царува като господарка над женското население в замъка, като кълве по предпочитание най-старата кокошка и най-кудкудякащата, но без да щади, ако се налага, само че по-внимателно, и младите ярки, повече Кати и по-малко — Миет, тъй като Кати също има остър клюн. Не се оставя и да залинее — и вилицата, и чашката й са все в обръщение, — но без надежда да напълнее. И най-сетне Мену е все така чиста — малък, добре изтъркан скелет, в който всичко: мускули и органи, е намалено до минимум, с коси, опънати назад на мъртвешката й глава, добре изчеткана черна кърпа и редица безопасни игли, забодени около четвъртитото деколте върху най-плоската гръд. Тя припка все така отсечено, ситничко и бързо с големите си ходила, проточила напред мършавата си и възлеста шия.
Кати или Миет нареждат масата, но старата Мену поставя кърпите за ядене. Загрижена за хигиената, за да ги различава, тя им е направила марки, които единствена разпознава. Една сутрин, като сядам на масата, забелязвам с тревога, че някой е сложил на края на масата прибора на Момо и в чинията — една кърпа. Виждам, че и Колен го е забелязал и той ми прави с глава и очи невесели знаци. Освен това Кати е слагала масата и не мога да помисля, че е сбъркала. Впрочем, когато се навеждам, за да я запитам с очи, с показалеца на дясната си ръка тя прави скришом отрицателен знак.
Сега всички са седнали освен Жаке: прав, с отпуснати ръце, със замъглени от мъка златистокафяви очи, той не намира на обичайното си място нищо освен ужасна празнина. Поглежда ме не без смирение, за да ме пита какво може да е извършил, та да го лиша от храна. Цялото му поведение е на добро и преизпълнено с обич куче, което, след като е понасяло злия си господар, е било прибрано от някакво семейство, това семейство го гали и то трепери да не се събуди някой ден, загубило щастието, за което не се смята достойно, и все се пита истинско ли е, или сънува. Не че Жаке намира за несправедливо да го лиша от храна. Щом го правя, значи, е справедливо. И след като се нахраним, той е готов да се залови за работа заедно с нас, с празен стомах. Единственото, от което се бои, е да не би това лишаване да предхожда изгонването му.
Усмихвам му се, за да го успокоя, и точно се каня да се намеся, когато старата Мену му казва с троснатия си тон:
— Прибора си ли търсиш, момчето ми? Ето го.
И с брада му посочва мястото, където сядаше Момо.
Настъпва дълбоко мълчание; смаян, Жаке гледа към мене. Кимвам с глава утвърдително и като минава покрай дългата маса, Жаке отива и сяда на мястото на Момо — той, който изпитва ужас от внимание върху себе си — с мъчителното съзнание, че е прицелна точка на всички погледи.
Тактично Колен повдига веднага един въпрос. Картоните, които закриват траповете в ЗППО и са покрити с пръст, поставят един проблем. Защото, ако вали, те ще се просмукнат, ще изгубят коравината си и ще се вдлъбнат под тежестта на пръстта. В резултат нападателите ще открият тия капани по трапчинките. Пейсу предлага да пробием дупки в картона, та водата да се стича в самата клопка. Мейсоние пък предлага система от две парчета фурнир, поддържани от тънка летва по средата, която да се продъни под тежестта на неприятеля.
Докато следя доста внимателно спора, като се намесвам с по една-две думи, слушам какво става или се казва на долния край на масата. Парализиран от стеснение, Жаке яде, без да каже нито дума, наведен над чинията си, а старата Мену не спира с полугласните си и безапелационни забележки:
— Изправи се! Не прави топчета от хляба, дявол да те вземе! Ще престанеш ли да мляскаш, като ядеш! Къде се намираш! Нямаш ли кърпа, та се бършеш с ръка!
И поразяващото е, че всеки един от тези груби съвети е придружен от името на Жаке, като че ли старата Мену искаше да ни покаже, че не е изглупяла и че няма грешка, макар и Жаке да е въведен в ролята, в която го виждаме съвсем не по своя воля. Още едно доказателство впрочем, че умът на Мену е бистър: диалектът, който Жаке като човек не от тукашния край не разбира, не играе никаква роля в укорите, които тя му отправя.