Тя не отговаря. Диша усилено с блеснали очи, стиснати устни, тръпнещи ноздри. С една дума, прави ми удоволствие да я видя такава след всичко, което се случи.
Сядам. Старият Пужес довършва закуската си и третата си чаша. Това взема безкрайно много време. Той пие бързо, но дъвче бавно.
Като изпива и третата си чаша, изчаква и подръпва мустаците си, без да продума, с поглед към бутилката. Отново му напълвам чашата и с едно сухо „щрак!“ затварям бутилката. Той ме гледа през това време, после поглежда пълната си чаша, но не я докосва. Не още. Последната чаша винаги я пие мълчаливо. Значи, сега трябва да заговори. Понеже прекалено се бави, започвам първи:
— Значи, Арман е болен?
Старият Пужес клати глава.
— Не е болен — отговаря с презрението на знаещия към невежата и аз мога да видя по отвратеното му замлъкване, че му е много трудно да ни каже каквото и да било, дори някои вести.
— Та? — продължавам аз сухо, за да му припомня все пак, че има дял в договора.
— Та хич, хич не е хубаво това, дето стана там. — Той се прекъсва за малко и добавя: — Пролята е кръв.
Гледа ни и клати глава.
— Пимон заварил Арман да сваля Анес.
— Насила ли? — пита, побледнявайки, Колен.
— Насила или не насила — отговаря старият Пужес със злост, от която може да ти заскърцат зъбите. — Анес казва, че било насила. Аз не знам нищо, ти, момчето ми, я познаваш по-добре от мене, та сигурно знаеш.
— Накратко — казвам раздразнено.
— Накратко, на Пимон кръвта му кипнала. Да вземе едно кухненско ножче и да му го забие в гърба. Абе ти няма да повярваш, но от това не му станало ни по-топло, ни по-студено, на Арман. Той се обърнал и му казал: „Ще те науча аз тебе как се бие с юмрук в гърба, мръсник!“ И без бавене му пръсва мутрата с пистолета си, от упор, та горкият Пимон, може да се каже, беше останал без лице. Насъбрахме се всички и ето ти го Арман на прага на Пимонови, цял побелял, но иначе прав като дирек, разказва ни историята си за удара с юмрук в гърба. „А сега — вика — разкарайте се или ще стрелям!“ И ето ти го, че насочва пистолета към нас и тръгва заднишком чак до вратата на замъка. И знаеш ли, Еманюел, чак като се обърна да отвори вратата на замъка, видяхме ножа, забит в гърба му. Съвсем добре се виждаше, щото Арман беше с черното си сако, а дръжката на ножа беше червена. И ето ти го Арман, че си отиде с ножа в гърба си!
— Ами Анес? — пита Колен.
— Като луда, можеш да си представиш — продължава старият Пужес, без да прояви каквато и да било чувствителност. — Мъжът й убит с една грамадна дупка в мутрата и цяла локва кръв по паркета й, ще речеш, че са убили вол. За щастие Жюдит я взе при себе си с бебето. Но чакай да видиш — продължава той, сякаш продължението му се вижда много по-важно. — Пристига си Арман в замъка и разказва на Фюлбер цялата история пред Жозефа и Газел. А Жозефа му вика на нейния си език: „Ами, господин Арман, имате един нож в гърба!“ Той не ще да повярва. Пипа с ръка и хоп! Изтърсва се по лице! Припада! Жозефа ни го разказа.
— А после! — питам нетърпеливо аз.
— После това е всичко — казва старият Пужес и поглежда към пълната чаша.
— Как „това е всичко“? Такива ли сте вие в Ла Рок? Убиват един човек в дома му посред бял ден, пред всички, убиецът е известен и никой нищо не казва? Нито Марсел? Нито дори Жюдит?
— Ах, тия! — казва Пужес с пренебрежение, но все не ме поглежда. — И те не направиха нищо, само дето събраха градчето и гласуваха едно нищо. Така да се каже, Арман трябвало да бъде съден и наказан за убийство.
— И нищо ли е това? — питам аз с възмущение. — Ти това за нищо ли го намираш?
Добавям гневно:
— А ти, разбира се, при гласуването си се въздържал.
Старият Пужес ме гледа укоризнено и подръпва мустаците си:
— В твой интерес, Еманюел. Не трябва да преминавам много в лагера на Марсел, ако ще продължавам разходките си на велосипед.
И ми намига.
— А Фюлбер какво каза за гласуването?
— Той каза „не“. Дойде да ни го каже през отвора на вратата, че то било случай на законна отбрана и че няма за какво да има съд. Мъжете подюдюкаха. А след това Фюлбер малко го хвана шубѐ, особено дето Арман е на легло. Та дажбите ни ги подават през гишето на вратата, а той не излиза вече от замъка. Чака всичко да се уталожи. За твое здраве, Еманюел!
Последните думи не са само израз на учтивост, а напротив. Това ще рече, че сега той пие и нека другите бъдат така добри да го оставят на мира, тъй като достатъчно ни е разказал.
Настъпва тишина. И ние не говорим. Но нямаме и нужда от думи. Знаем, че всички сме напълно съгласни и че няма да оставим ненаказано едно убийство. Време е да отидем и да въведем ред в Ла Рок.