Няма нищо по-обезсърчаващо от нощна охрана. Най-чиста работа — навик и дисциплинираност. Стоиш там и чакаш да се случи нещо, а в повечето случаи не се случва нищо. Тома и Кати имаха поне възможността да се любят, когато им беше ред да пазят нощем, макар, че прикритието не беше кой знае колко подходящо за това, въпреки старанието на Мейсоние да го подреди. Както при Ле Рюн стените на окопа бяха укрепени със снопчета пръчки. А земята, освен дървената решетка, бе изкопана в наклон с малка канавка, която отвеждаше дъждовната вода надолу по склона по една тръба. Отгоре той не бе покрит само с клони, а и с парче ламарина, на което имаше един пласт земя с тревни туфи тук-там по нея, така както си беше земята след късното избликване на пролетта. А по края бяхме пренесли заедно с пръстта малки разлистени храсти, които не пречеха на погледа, но така добре прикриваха скривалището, че от пътя, водещ към Малвил, бе трудно да го различиш дори и с бинокъл от заобикалящите го овъглени трупи и зелени храсти.
За да може да се наблюдава и стреля в посока към дъсчената ограда, на прикритието имаше отвори на височината на гърдите към север и към изток. За жалост точно от север и изток идваха дъждовете и силните ветрове, така че въпреки навеса на покрива бурите все пак ни мокреха, сякаш предпочитаха да се изливат нощно време.
Бях разпределил времето за бдение и за сън между мен и Мейсоние така, че за себе си да запазя ранните утринни часове — най-опасни според мен, защото, за да се доближи, врагът би трябвало да може да различи нещо от целта си.
Не чух абсолютно никакъв шум. Всичко стана като в ням филм. Стори ми се, че видях две сенки да се доближават до дъсчената ограда по пътя за Малвил. Казвам „стори ми се“ именно защото отначало не повярвах. На разстояние седемдесет метра човек е наистина много блед образ, а когато този образ — който сам по себе си е сив — се мести мълчаливо на сивата скала в мъгляво време, преди пукването на зората, питаш се дали това не е някаква измислица. При това дали не бях и задремал малко? Така трябва да е било, защото допирът на бинокъла до очите ми ме накара да подскоча и веднага, докато се опитвах да го наглася — а то не беше лесно при такава неяснота в мъглата, — взех да се потя независимо от утринния хлад. При това земята навярно се затопляше. Оттам — изпаренията, които излизаха от нея, се трупаха в долчинките и плъзваха по скалата. Успях все пак да наглася стъклата за очите си, като се водех по оградата, а оттам преместих бавно окуляра към запад по скалата.
Издадоха ги лицата им. Видях две малки кръгли, розови петна, откроени на сивия околен цвят. Необикновено бе колко ясно се виждаха тези две петънца въпреки мъглата и здрача, докато телата, облечени в неутрални цветове, се сливаха много повече със скалата. Сега обаче, като се ръководех по двете розови петна, отгатнах очертанията им.
Те напредваха бавно по пътя, който водеше за Малвил, долепени, както ми се стори, колкото се може повече до скалната стена. Сега различавах и ръста им. Единият изглеждаше много по-едър и атлетически сложен от другия. И двамата държаха по една пушка, точно това ме учуди: не приличаха на ловки пушки.
Разтърсих Мейсоние веднага, щом очите му се отвориха, сложих ръка на устата му, после прошепнах:
— Мълчи. Пред дъсчената ограда има двама души.
Той попремигна, после махна ръката ми и изшепна:
— Въоръжени ли?
— Да.
Подадох му бинокъла. Мейсоние го нагласи на очите си и ми каза нещо, но толкова тихо, че не го чух.
— Какво казваш?
— Нямат торби — отговори ми той и ми подаде бинокъла.
В момента думите му не ми направиха впечатление. Спомних си за тях миг по-късно. Отново сложих бинокъла. Здрачът се беше разсеял и аз виждах розовите лица на скитниците не вече като петна, а със съвсем ясни очертания. Те не бяха изпосталели, нямаха нищо общо с крадците при Ле Рюн. Тези двама мъже бяха млади, силни и добре хранени. Видях как по-високият се доближава до оградата и по положението на тялото му разбрах какво прави. Той четеше надписа, който бяхме залепили за посетителите. Това беше едно голямо парче шперплат, боядисано в бяло, на което Колен бе написал с черна боя следния текст:
Като творба, това бе нещо тънко изпипано. Преди да ги боядиса, Колен бе нарисувал букви с молив и бе подострил четката си с ножици, за да е сигурен, че няма да размаже. Щеше му се да нарисува под „Малвил“ мъртвешка глава с две кости, но аз се възпротивих. Намирах, че текстът, както беше сдържан, бе достатъчен.