Когато и Мейсоние пристигна при мен, казах му:
— Вземи му оръжието.
Опрях дулото на пушката до гърба на пленника. Веднага, без да става нужда да му се казва, той вдигна ръце, за да помогне на Мейсоние да прехвърли ремъка на пушката през главата му.
— Военна пушка — каза Мейсоние с уважение. — Модел 36.
Извадих кърпата от джоба си, нагънах я и казах:
— Ще ти завържа очите. Свали си ръцете.
Той се подчини.
— Така. Сега можеш да се обърнеш.
Той се завъртя и освен очите най-после видях лицето му. Не повече от двадесет години. Избръснат, но с малка остра черна брадичка, грижливо подрязана. Открито и сериозно изражение. Но, разбира се, трябваше да видя и очите.
— Мейсоние — казвам аз, — прибери пушката на умрелия, както и мунициите, които са на него.
Мейсоние изръмжа. Досега бе избягвал да гледа трупа и разбитата глава. И аз също.
— Пейсу, можеш да отвориш.
Горното резе бе дръпнато, после долното, след това и двете напречни резета. Чу се щракване: катинарът.
— Още една тридесет и шест калиброва пушка — казва Мейсоние, като се изправя.
Пейсу излезе, хвърли поглед към трупа, руменото му лице побледня; той взе от Мейсоние двете пушки.
— „Спрингфилдът“ ли го нареди така? — запита Пейсу.
Мейсоние не му отговори.
— Ти ли стреля? — продължи Пейсу, като видя „Спрингфилда“ в ръцете на Мейсоние.
Той поклати отрицателно глава.
— Аз стрелях — казах раздразнено.
Опрял длан на гърба на младежа, аз го бутнах напред. Пейсу затвори. Улових пленника под ръка и го накарах да се завърти няколко пъти, преди да тръгнем из зоната без капани. Повторих същото три-четири пъти до входната крепост. Пейсу и Мейсоние вървяха след мене безмълвно. Мейсоние — защото нямаше желание да говори, след като бе изпразнил джобовете на мъртвия, а Пейсу — защото му бях свикал.
На крепостната стена при входната кула две от дървените табла, които затваряха амбразурите на някогашните бойници, бяха отворени и зад тях различих лица. Вдигнах глава и сложих пръст на устата си.
Колен отвори вратата на входната крепост. Изчаках да я затвори, после пуснах ръката на пленника, дръпнах Мейсоние настрана и му казах тихо:
— Заведи пленника в жилището, като го водиш в зигзаг, но не прекалено. И аз идвам.
Когато Мейсоние се отдалечи с пленника, дадох знак на Колен и Пейсу да ги следват на разстояние, но без да говорят.
Двете възрастни жени, Миет, Кати, Евелин, Тома и Жаке слизаха по каменната стълба на крепостта. Дадох им знак да не говорят. Изчаках да дойдат до мене и им казах тихо:
— Тома, Миет и Кати остават на крепостните стени. Евелин — също. Жаке, дай оръжието си на Миет. Ти идваш с нас. Също — Мену и Фалвиница.
— А защо не и аз? — обади се Кати.
— После ще питаш защо — отговори й Тома сухо.
Евелин си хапеше устните, но ме гледаше, без нищо да каже.
— Не е справедливо — казва Кати тихо, но с ярост. — Всички отиват да видят пленника! Само ние — не!
— Именно — казах аз. — Не искам пленникът да ви види: Миет и тебе.
— Значи, смяташ да го пуснеш? — запита Кати живо.
— Ако мога — да.
— Какъв свят! — отговори Кати възмутено. — Ще го пуснат, а ние няма дори да сме го видели!
— Нали виждаш мен! — викнах аз гневно. — Не ти ли стига? Иска ти се да се занасяш с тоя тип? И то с враг на всичкото отгоре!
— А кой казва, че искам да се занасям с него? — пита Кати разярено, със сълзи на очи. — До гуша ми дойде да ми повтарят все това!
Миет, която следеше тази сцена със силно неодобрение, направи нещо неочаквано: стисна изведнаж раменете на Кати с лявата си ръка и сложи длан на устата й. Кати взе да се бори като пума. Но Миет я задържа до себе си обуздана и притихнала.
Забелязах, че Евелин ме гледа. Гледаше ме със скромно и достойно изражение. Виж, тя се подчинява. И без нищо да каже. Позабавих се, за да се усмихна на тази малка лицемерка.
— Идваш ли, Жаке?
Жаке не знаеше какво да прави: бях му казал да остави оръжието си на Миет, а и двете ръце на Миет бяха заети.
— Предай си пушката на Тома — подхвърлям му през рамо, като се отдалечавам.
Чувам, че зад мене се тича. Това е Жаке.
— Винаги е била такава — казва той полугласно, като ме настига. — Дори и на дванадесет години. Все като котка. Така започна онази работа с бащата в Блатото. Но това й послужи за урок. — После добави: