— О, тя не струва колкото Миет! О, не!
Нищо не казвам. Не искам да се поддам на някаква преценка, която би могла да бъде повторена. А и много съм недоволен, Тома разбра, но не и Кати. Не още. Недисциплинираността продължава.
В голямата зала на жилището пленникът е седнал със завързани очи на мястото на Момо — Жаке на долния край на масата с гръб към огнището. Денят вече е настъпил, но слънцето още не е изгряло. Най-близкият до пленника прозорец е полуотворен. Въздухът е топъл. Отново ще имаме хубав ден.
Давам знак на другите да седнат. Те заемат обичайните си места с пушка между краката. Жените остават прави, Фалвиница този път е мълчалива. Време е за закуска и тя е готова. Млякото е сварено, купичките са на масата и хлябът е там, както и домашно приготвеното масло. Чувствувам изведнаж, че ми се свива стомахът.
— Колен, махни му превръзката.
Виждаме очите на пленника. Той силно премига и малко по малко свиква. След това ме гледа, поглежда другарите ми, гледа купичките, хляба, маслото. Харесват ми очите му. Харесва ми също и държанието му. Добре се държи. Бледен, но не разстроен. С изсъхнали устни, но с твърдост в лицето.
— Жаден ли си? — питам най-спокойно.
— Да.
— Какво искаш? Вино или мляко?
— Мляко.
— Искаш ли да ядеш?
Колебание. Повтарям:
— Искаш ли да ядеш?
— Искам.
Отговори с тих глас. Предпочитал мляко вместо вино. Значи, не е селянин, макар че според мен не е много далеч от селската земя.
Давам знак на старата Мену. Тя му налива мляко и му отрязва филия хляб доста по-дебела от онази, която подхвърли на стария Пужес. Както казах, тя има слабост към хубавите момчета. А пленникът е красив, с черни очи, черни коси и с черна остра брадичка, която се откроява на матовата му кожа. При това здравеняк, макар и изто̀чен. Защото старата Мену преценява човека и като работник.
Тя слага масло на филията му и му я подава. Когато филията се появява пред пленника, той се обръща, за да погледне Мену, усмихва й се леко и синовно и развълнувано й благодари. Макар че външно съм все още студен и въздържан, с обсадата ми вече е свършено. И по погледа, който ми хвърля Колен, виждам, че и той мисли така, което затвърдява мнението ми.
Старата Мену ни обслужва и ние ядем при пълна тишина. Казвам си, че ако ниският момък, когото убих, бе подложил раменете си на нашия пленник, последният щеше да бъде сега с разбит череп. Глупава, мъчителна мисъл, която не е никому полезна и която пропъждам, защото не ме развеселява. Но тя се връща няколко пъти и ми разваля закуската.
Пленникът е свършил. Той слага двете си ръце на масата и чака. Добре се е почувствувал от храната. Бузите му са румени. И — нещо необикновено — той изглежда щастлив, че е между нас. Щастлив и облекчен.
Разпитвам го. Той веднага отговаря, без никакво колебание, без нищо да прикрива. Нещо повече: изглежда доволен, че ме осведомява.
Ние обаче съвсем не сме толкова доволни, когато научаваме кой стои насреща ни: един силен отряд от седемнадесет души, командувани от някой си Вилмен, представящ се за бивш офицер от парашутни наказателни групи. Структурно бандата се състои от „стари“ и „нови“, като последните са роби на първите. Неумолима дисциплина. Три наказания: бой, карцер с лишаване от храна и вода, заколване пред строения в една редица отряд. Вилмен разполага с една бомбохвъргачка с около дузина малки снаряди и около двадесетина пушки.
Ерве Льогран — това е името на пленника — ни разказва по какъв начин са го завербували. Вилмен завзел селото му, на югоизток от Фюмел. Имал загуби по време на нападението и поискал да ги попълни.
— Задигнаха ни — казва Ерве. — Рене, Морис и мене. Заведоха ни на селския площад. Вилмен каза на Рене: „Съгласен ли си да се включиш в моя отряд?“ Рене каза: „Не.“ Веднага братя Фейрак го бутнаха да застане на колене и Бебел го закла.
— Жена ли е Бебел?
— Не. Всъщност не.
— Опиши го.
— Метър и шестдесет и пет, дълги руси коси, фини черти. Тънък кръст. Малки ръце и крака. Обича да се облича като жена. Можеш да се излъжеш.
— А Вилмен и той ли се лъже?
— Да.
— И не само той?
— О, не!
— Момчетата страхуват ли се от Вилмен?
— Страхуват се главно от Бебел.
Ерве добавя:
— Много е сръчен с ножа. От „старите“ той най-умело го хвърля.
Гледам го.
— Когато си от „новите“ как ставаш „стар“?
— Дават ти за пример Вилмен: никога не е при „старите“.
— Как тогава?
— Като се обявиш доброволец за бойни задачи.
Казвам сухо:
— Затова ли се предложи за разузнаването на Малвил?
— Не. Двамата с Морис искахме да ви предупредим и да дезертираме.
— Защо не го направихте тогава?