Ставам. Заседанието е траяло само десет минути и е свършило. Далече сме от някогашното многодумство…
Кати не каза нищо, но ми хвърли един много любопитен поглед. На омраза? На злоба? Съвсем не. Приличаше по-скоро на нещо от рода на: „Пикла ли съм? Добре, ще видиш тогава!“ Но това „ще видиш“ не беше в никакъв случай заплаха. Ако смеех, бих го окачествил по-скоро като обещание.
След изкопаването на гроба и полагането на мъртвия в него, освобождавам от предния пост по пътя за Ла Рок незаменимия Пейсу, замествам го с Колен, тъй като не искам да бъда изненадан в разгара на работата от някакво дневно нападение, макар че го смятам за малко вероятно. Определям две работни групи. Едната — под командуването на Пейсу — му носи на самото място, където ще се строи стената, съвсем готови блокове, от които имаме значителни количества в първата крепост. Другата, съставена от четирима мъже и Евелин, пълни чували с пясък, завързва ги и ги докарва на края на рововете с оглед нареждането им. Имаме две градинарски колички и те няма да спрат да превозват през целия ден.
За да не губим толкова време и за да има винаги хора в близост с оградата, решавам, че докато трае тревогата, ще се храним на смени в кухнята на малката крепост при входа, а също, че яденетата ще се сведат до една чиния с колбаси, тъй като старата Мену и Фалвиница имат по-важна работа от готвенето.
Преди още Пейсу да е положил първия камък, отивам да изкарам двете каруци — нашата и каруцата от Блатото. Оставям ги близо до рововете, в незаетата с капани част от паркинга. Поставени по този начин, те ни най-малко не пречат на стрелбата, а аз избягвам да ги затварям зад стената, която строим, тъй като в мисълта ми тази стена трябва да стане постоянен фортификационен елемент. Защото, дори и да предположим, че един ден бъдем нападнати от някоя банда, която не разполага с бомбохвъргачка, голямата дървена врата при входа си остава слабото място на Малвил: противникът може да я изгори или да я издъни. А интересно е да му се забрани достъпът със стена, зад която той може да мине само по тесен проход, лесно охраняван чрез засилена стрелба.
Давам си сметка, че средновековните зидари не са се скъпили за размера на каменните блокове, които са дялали. Блоковете, които ни създават затруднения, са от развалините на стария град, построен някога в първата крепостна стена (по времето, когато в Малвил е имало мирови съдия) и те са с внушителна тежест. Не е лека работа да ги повдигнеш и да ги опреш, като свиеш колене, преди да ги изтърколиш с облекчение в количката. Понякога са нужни двама души. Поставих Колен на пост именно за да му спестя това усилие. Но струва ми се, че въпреки добрата си форма и Тома се затруднява. Мейсоние е плувнал в пот. Единствен Жаке, с неговите ръце на горила, изглежда съвсем добре: той повдига без усилие блоковете, за които трябва да търся помощта му.
Що се отнася до мен, аз съм разочарован от физическите ми възможности и както винаги в такива случаи, вместо да си кажа — както бих направил това на тридесет години, — че съм уморен и не във форма, казвам си, че старея и потъвам в униние. Но не за дълго, защото изведнъж си спомням, че миналата нощ съм спал много малко и че не са ми липсвали нито напрежение, нито вълнения. Тази мисъл ми дава ако не нови сили, то поне по-добро самочувствие и аз спазвам ритъма, облян в пот на жаркото слънце и тежкото време, с начупени нокти, болки в ръцете и вдървен кръст.
В тринадесет часа Мейсоние припомня, че двамата с него сме били нощна охрана, и отива „за момент да поспи“. В петнадесет часа, доволен все пак, че съм надминал със сто и двадесет минути издръжливостта на Мейсоние, изведнаж решавам и аз да отдъхна и спирам. Впрочем Пейсу има повече камъни, отколкото му е нужно, и вика Жаке да му помогне за градежа на стената. Предавам командуването на Мейсоние, който се връща — след два часа! — от „моментния“ си сън, съобщавам на всеослушание, че и аз отивам да си почина и докато се отдалечавам, чувам, че Мейсоние изпраща изморения Тома да смени Колен на нашия преден пост по пътя за Ла Рок.
В стаята си едва имам време да се съблека. Въпреки прохладата от дебелите стени, пак е много горещо. Отпуснал съм се без сили на леглото, с натежали крака и безсилни ръце, и заспивам. Това е някаква много неспокойна почивка, пълна с кошмари. Няма да ги разказвам. И без това ги има доста много в действителността. И после това са сънища, каквито всички са имали: преследват ви хора, които желаят смъртта ви. Когато ви настигат, вие ги удряте, но ударите ви са безсилни. Но да беше само един път; не, този кошмар се повтаря. Мъчително. А в моя случай отвратителното е, че преследвачът е Бебел, облечен с пола, с развети дълги руси коси и нож в ръка.