Точно когато острието на ножа опира до гърлото ми, се събуждам. Отварям очи. В стаята ми наистина има една жена, но, благодаря на бога, не е Бебел. Кати.
Тя се е изправила до леглото ми. Хитрост танцува в очите й. Гледа ме, без да каже нищо. И изведнаж се хвърля върху мен и смазва устата ми с устните си.
Още съм полузаспал и Кати може да бъде взета за някакъв сън, още повече, че тя поема цялата инициатива, и то с учудващо умение. Когато най-после се събуждам напълно, вече е много късно. Угризението нахлува заедно с насладата, после тя се засилва, а то се заличава. Насладата се засилва и стига до опиянение: дадена и споделена от една напълно развихрила се съучастница, която успява да достигне върховна степен на физическо общуване, да се роди и умре два или три пъти за краткото време, през което самият аз потъвам в спокойно уталожване.
С мъка си поемам дъх. Гледам я. Не смятах, че е толкова красива. Навярно очите ми са се изменили. Сега я виждам чаровна в безредието. В същото време чувството ми за нравственост изплува и аз й казвам укоризнено, но без особена острота в укора:
— Защо направи това, Кати?
Малко е вяло. И малко лицемерно, тъй като, каквото е направила, не го е извършила сама.
Тя веднага ми отговаря буйно и радостно:
— Първо, ти ми харесваш, Еманюел, колкото и да си стар (благодаря). Вярно, освен Тома, ако трябва да ви класирам, бих те сложила веднага след Пейсу (пак благодаря).
Тя замълчава, после вдига глава, а в очите блести малко пламъче.
— Но най-вече исках да знаеш, Еманюел, че Кати не е коя да е. Кати не е някаква „пикла“, както ти смяташе. Кати е жена, и то истинска.
Да оставим настрана сестринския намек (горката Миет). Седнала по турски на кревата, с разпилени коси, зачервени бузи, малка, но пламнала гръд, Кати ме гледа тържествуващо и живите й очи блестят от гордост. Може да изглежда абсурдно, че тя е толкова горда с качествата си на любовница, за които няма никаква заслуга, защото ги има по рождение. Но и ние мъжете — и аз заедно с другите — не се ли гордеем също така с мъжката си сила? И на това отгоре се хвалим и перчим като пауни? И после, всъщност това не е толкова глупаво. Защото от няколко минути аз наистина изпитвам повече уважение към Кати, отколкото преди. Аз също намирам, че тя е „жена, истинска жена“. Ако не беше Тома и това жалко нравствено чувство, което ме измъчва, щях дори да бъда склонен да видя в края на тази следобедна почивка началото на една привичка.
Кой казва, че Кати не била умна? Очите й — тези очи, в които преди малко бях прочел толкова наслада — цялата наслада, която бе изпитала и която се гордееше прехласнато, че ми е дала, — очите й са приковани в моите, следят и проникват последователно във всички мои мисли. Тя вижда — или чувствува, няма значение по какъв начин ме възприема, — че моето пренебрежение към нея е изживяно и че сега стои много по-високо в очите ми. И тя е опиянена. Главата й е отметната назад, устните й са полуотворени, очите сияещи. Тържеството е като вино, което тя налива в гърдите си.
Казвам със задавен глас:
— И все пак, Кати, ще трябва да кажем за това на Тома.
Тази мисъл прелива у мен, но не и у нея. Тя казва с лек смях:
— Хайде, не се тревожи! Остави тази грижа на мен. Не се занимавай с това.
Толкова безочие ме смайва.
— Но, Кати, той ще се засегне, ще се ядоса…
Тя клати глава.
— Не, не. Съвсем не. Той много те обича.
— И аз го обичам — отговарям и се чувствувам неудобно при мисълта, че го казвам в такъв момент.
— О, знам! — виква тя с нещичко от предишната си острота. — Ти обичаш всички в Малвил. Всички, освен мене!
После се поправя с лек гърлен смях:
— Но сега с това е свършено!
Тя става и се оправя. В същото време ме гледа с вид на собственик, сякаш току-що ме е купила от големия магазин на главния град и се връща доволна у дома си, с покупката под мишница. В нейния дом или в моя. Защото собственическият й поглед оглежда сега стаята ми, спира се на писалищната ми маса (снимката на германката!) и още по-продължително на канапето под прозореца. Две малки гримаси отбелязват тези два етапа.
— Най-после — казва тя, — добре, че се заех с теб! Горкичкият ми Еманюел, не може да се каже, че имаш много радости в тоя момент!
Изведнаж очите й пак започват да искрят. Тя ме гледа с блестящи от нахалство очи.