Само животните, скрити в земята, са оцелели в съдбовния ден. Освен гарвана Краа, когото не сме видели след изстрела от тази сутрин, няма вече птички и ти потръпваш, като се разхождаш всред гъсталака, без да чуваш птича песен, без да виждаш или да чуваш насекоми.
Вървя напред, вглеждам се в най-малката следа по меката земя, но нищо не забелязвам. Не вярвам също така някой от оцелелите в Ла Рок да познава тази пътека и да я е посочил на Вилмен, защото земеделските стопани в Ла Рок са хора от богати полета, те никога не стъпват, нито пък тръгват с трактор или кола по хълмовете на Малвил. Тази пътека не фигурира и по вече остарелите карти, тъй като е прокарана отскоро от един горски пазач, който извозваше дърва. Така че малко вероятно е Вилмен да тръгне по нея. Но аз държа да се уверя в това, както обяснявам тихичко на Мейсоние след цял час ходене в потискащата тишина на гората.
Не забелязвам нищо подозрително, нито следи от стъпки, нито смачкани стебла, нито счупени клонки; клонките, които видях, бяха смачкани или счупени от конете ни, когато двамата с Колен се връщахме от Ла Рок.
На връщане поставям след себе си няколко белега, за да съм сигурен, когато тръгнем пак по пътеката, че никой друг освен нас не е минавал от тук. За тази цел превивам през нея на височината на кръста едно гъвкаво тънко стебло и го връзвам с черния конец на клонче от другата страна. Пречка, която ще устои на вятъра, но не и на бързо вървящ човек, който ще я скъса, без да се усети. Когато за мой късмет попадна на къпина, не употребявам конец, а използувам неприятната й способност да се увива и закача, така че освобождавам най-дългия филиз и го прекарвам през пътя, където той веднага жадно се вкопчва в най-крехкото клонче.
Това прилича на игрите ни от времето на Клуба; Мейсоние ми обръща внимание. С тази разлика, че този път облог на играта е нашият живот. Но нито той, нито аз имаме желание да правим толкова драматични забележки. Обратно, и двамата сме на мнение, че трябва да се придържаме здраво в ежедневието. След два часа ходене сядаме да отдъхнем на няколко туфи трева, но така, че да можем да обхванем с поглед пътя към Ла Рок. Обратно, ако някой върви по пътя, не би могъл да ни види — дори и да сме на коне — във вълнообразната зеленина на храсталака. „Да виждаш, без да те виждат“ — би казал Мейсоние.
— Мисля, че ще се справим — казва той.
Като се махне примигването и това, че тясното му лице изглежда още по-удължено поради напрежението, Мейсоние е извънредно спокоен. Тъй като кимвам с глава, без да говоря, той продължава:
— Опитвам се да си представя нещата. Вилмен се домъква с бомбохвъргачката си. С един удар разрушава дъсчената ограда и влиза вътре. Вижда пред себе си чувалите с пясък, мисли, че вратата е зад тях, и стреля. Стреля веднаж, два пъти, без резултат. Разполага с двадесетина снаряда. И, разбира се, няма да ги изстреля всичките. Тогава дава заповед за оттегляне.
Кимвам с глава.
— Точно от това се боя, видиш ли. Ако си отиде, то не значи, че сме се спасили. Напротив. Вилмен е човек от занаята. Щом види, че е попаднал на кокал, ще се върне в Ла Рок и ще започне война от засада.
— Ние можем да му направим контразасади — казва Мейсоние. — Познаваме местността.
— И той няма да се забави да я опознае. Дори и тази пътека, няма да мине много и ще я открие. Не, Мейсоние, стигнем ли до такава война, сигурно е, че ще я загубим. Вилмен има повече хора от нас и е по-добре въоръжен. Повечето от нашите загубени двуцевки не стрелят на повече от 40 метра, а неговите тридесет и шест калибрени пушки повалят човек на четиристотин.
— И повече — допълва Мейсоние.
Понеже мълча, той продължава:
— Тогава какво предлагаш?
— За момента нищо. Мисля.
Когато излизаме отново на пътя за Ла Рок, слънцето залязва, лъчите му са златисти и падат косо.
— Тома!
— Тук съм — отговаря Тома и вдига ръка и с това единствено движение ми открива скривалището си на насипа, извишаващ се над пътя.
Времето е ведро, но докато се запътвам към Тома, махвайки за довиждане на Мейсоние, който се завръща в Малвил, аз не съм ведър.
Тома се е укрил много добре, като е оставил пред себе си сто метра открит път, а оръжието си е положил на два плоски камъка, покрити с трева. Изтягам се до него.
— Мръсно нещо е войната — казва той. — Видях ви отдалече. Дори се прицелих във вас. Можех да ви сваля като цветенца, и единия, и другия.