Благодарим за цветенцата. Ако бях суеверен, щях да си помисля, че началото не е много добро за разговора, който ни очакваше.
— Тома, трябва да ти кажа нещо.
— Е добре, говори! — казва той, почувствувал стеснението ми.
Разказвам му всичко. Всъщност не, не му разказвам всичко. Защото бих искал да не виня Кати. Ето моята версия: Кати е влязла в стаята ми, докато съм спял, навярно за да ми каже нещо. И това е. Не съм могъл да устоя.
Обърнал красивото си лице към мене, Тома ме гледа внимателно.
— Не си могъл да устоиш?
Поклащам отрицателно глава.
— Виждаш ли — казва той с най-спокоен глас, — тя не е толкова лоша. Ти винаги си я подценявал.
И той! Смаян съм, че така приема нещата. Мълча, приковал очи в земята.
— Изглеждаш разочарован — казва Тома, като се вглежда в лицето ми.
— Разочарован не е точната дума. Учуден, да. Малко.
— Защото моето гледище се промени — казва Тома. — Пропуснах да ти го кажа. Спомняш ли си нашия спор в събранието, когато беше довел Миет? Един мъж или много. Защитих против тебе едноженството, ти остана малцинство и много засегнат от това.
Той продължава леко усмихнат:
— С една дума, измених становището си. Намирам, че си прав. Никой не може да вземе жена като негова изключителна собственост, когато има две жени за шестима мъже.
Гледам учуден строгия му профил. Мислех, че е все така убеден в правата си на едноженец. А чувам от устата му собствените си разсъждения.
— Освен това — продължава той — аз не съм собственик на Кати. Тя постъпва както иска. Тя е човек. Не ми е обещавала да ми бъде вярна и аз не държа да зная какво е правила днес след обед.
Той приключи с ясен глас:
— Да не говорим повече за това.
Ако не беше тази решеност да не говорим повече по този въпрос, щях да го помисля за напълно равнодушен. Но не е така. Около устните му има някакво неуловимо трептене. Което означава — сигурен съм, — че е предвиждал изневерите на Кати и че се е въоръжил срещу тях предварително с помощта на редица съображения. И то съображения, които е взел от мене. Това е моят Тома, познавам го. Строг, но не нечувствителен. И както съм се изтегнал до него, вперил, както и той, очи в пътя, който трябва да наблюдаваме, изпълвам се със силно приятелско чувство към него. Не че съжалявам за каквото и да било. Но, струва ми се, не може да се сравнява онова, което изживях този следобед, и вълнението, което изпитвам в този момент.
Тъй като ми се струва, че мълчанието продължава твърде много, надигам се на лакът.
— Ако искаш, оставам вместо теб, ти можеш да се прибереш.
— Не, защо — казва Тома, — ти си много по-нужен от мене в Малвил. Ще видиш дали стената е направена, както я беше замислил.
— Да — отговарям аз, — прав си. Но и ти не удължавай карауленето си по здрач. Няма да е полезно. За нощта имаме бункерчето.
— А кой ще е там?
— Пейсу и Колен.
— Разбрано — казва Тома, — по тъмно се прибирам.
Единственият белег за напрежението ни е, че говорим с прекалено нормални гласове, с почти делови тон.
— Довиждане — казвам аз и се отдалечавам — с непринуденост, която ми се вижда неискрена. Впрочем дори и това „довиждане“ обикновено не бих го казал. Не сме толкова учтиви помежду си.
Ускорявам крачките си. Удрям един път по камбаната на оградата и Пейсу идва да ми отвори.
— Е — казва ми той, щом се изправям до него. — Свърши се. Какво мислиш? Виждаш ли стената? И погледни, където и да застанеш отстрани — откъм гробовете или откъм стръмното, — не виждаш тясната й страна. Това не е ли камуфлаж? Не виждаш нито едно камъче, само чували. Ще си счупи главата Вилмен.
Той малко се задъхва, гол е до кръста и все още изпотен, въпреки вечерната прохлада: силните му ръце и издутите по тях мускули са полусвити, сякаш не успява да ги опъне. Виждам зачервените му длани, раздрани въпреки мазолите по тях. Той сияе.
— И виждаш ли — продължава Пейсу, — за един ден! Тая работа ни взе един ден! Не бих повярвал! Вярно, че блоковете бяха дялани и че бяхме шестима. Така де — петима и жените — четири.
Освен двете жени и Тома целият Малвил е там, разглежда стената и се радва на фона на залязващия ден. Застанала отгоре на двете стълби, Кати довършва подредбата на последните чували. Обърната е с гръб към нас.
— Добре е сложена — казва ми Пейсу полугласно.
— Не толкова, колкото сестра й.
— Все пак — продължава Пейсу — може да се каже, че Тома има късмет. И никак не е горда. Разговаря с всички. Сърдечна. Готова винаги да те целуне, чак ми става стеснително.
Виждам го как се изчервява в мрачината. Той продължава: