— Исках да ти кажа, Еманюел. Ако утре се наложи да се бием и рискуваме да бъдем убити, би трябвало тази вечер да дойдем на изповед. Говоря за мен и Колен.
Едрите му ръце въртят и превъртат катинара на вратичката. Не му идва на ум да го сложи на място.
— Ще си помисля.
Но аз нямам време да помисля. Чува се изстрел. Вцепенявам се.
— Отваряй — казвам на Пейсу. — Отивам. Това е Тома.
— Ами ако не е той?
— Отваряй, моля ти се!
Той вдига плъзгащата се вратичка и в момента, когато се вмъквам през отвора, казвам рязко:
— Никой да не стои зад мене!
Тичам с пушка в ръка. Сто метра не е малко. Забавям се на втория завой. Навеждам се и превит одве навлизам в рова. Виждам Тома изправен неподвижен насред пътя, с пушка под ръка. Обърнат е с гръб към мене. В краката му е простряна някаква светла фигура.
— Тома!
Той се обръща, но вече е почти нощ и аз не различавам чертите му. Доближавам се.
Светлата фигура, простряна на земята, е една жена. Различавам полата, бялата блузка, дългите руси коси. На гърдите й има черна дупка.
— Бебел — казва Тома.
XVI
— Сигурен ли си?
Виждам го в полумрака, че вдига рамене.
— Веднага го разпознах по описанието на Ерве. И по походката му. Мислеше, че е сам и не се мъчеше да върви като жена.
Млъква и преглъща слюнката си.
— И тогава?
— Оставих го да ме задмине, после се изправих, опрях се на дънера, който виждаш там, и казах: „Бебел, тая не е много умна.“ Той се обърна, като че ли го беше захапало куче по прасеца, стисна вързопчето си на корема и сложи ръка върху него. Казах: „Ръцете на тила, Бебел!“ и тогава той хвърли ножа си.
— И ти го избегна?
— Не знам. Не зная дали съм го избегнал, или Бебел се е объркал от дървото. По навик, защото се е учил да хвърля ножа в дърво. Във всеки случай удари дървото на няколко сантиметра от гърдите ми. Тогава стрелях. Ето ножа — значи, не съм сънувал.
Претеглям ножа в ръката си и с върха на крака си повдигам полата на Бебел чак до гащите му. После се навеждам и на слабата дневна светлина разглеждам главата. Много красиви черти, фини и правилни, обкръжени от дълги руси коси. По лицето човек би могъл да се излъже. Е добре, Бебел, ти най-после разреши проблемите си. Смъртта направи вместо теб своя избор. Ще те погребем като жена.
— Вилмен е искал да ни направи номера на Ла Рок — казва Тома.
Клатя глава.
— Не е наблизо. Иначе щеше да е вече тук.
По-добре е все пак да не стоим цяла вечност на това място. Бебел ще чака за погребението си. Замъквам Тома тичешком до Малвил. И поставям Жаке да пази на крепостта.
Събираме се всички в кухнята на малката входна крепост, един до друг около масата, силно осветени от лампата, която Фалвина е донесла от жилището. Гледаме се мълчаливо. Оръжието е опряно до стената зад нас, а мунициите пълнят широките джобове на джинсите и работните ни комбинезони. Имаме само два патрондаша и тях сме запазили за Миет и Кати.
Вечерята е проста: домашен хляб, масло, пушено свинско и колкото искаме мляко или вино.
Тома повтаря разказа си, слушан от всички с дълбоко внимание, а от Кати с възторг, който ме пробожда. Тази реакция е върхът… Правя всичко възможно, за да я потисна, но не е лесно.
Общата преценка, когато той свършва, е, че наистина Вилмен и бандата му не са били в околността. Защото, чувайки детонацията и знаейки, че Бебел не е носел пушка, те са щели да попаднат на Тома. Задачата на Бебел не е била да заколи вратаря и да отвори вратата, както в Ла Рок, а да отиде на разузнаване. Както двамата от тази сутрин.
Разговорът стихва и го замества дълго, тревожно мълчание.
В края на вечерята вземам думата:
— Щом се разтреби масата, ако всички са съгласни, ще причестявам.
Съгласие. Тома и Мейсоние мълчат. Докато жените разтребват, Пейсу ме завежда в двора.
— Виж какво — казва той тихо, — бих искал да се изповядам.
— Сега?
— Е да.
Вдигам ръце.
— Но, клети ми Пейсу, твоите грехове аз ги знам наизуст!
— Има един нов — отговаря Пейсу. — И то голям.
Мълчание. Жалко, че е много тъмно, та не мога да различа добре лицето му. Намираме се на петнадесетина метра от крепостта и дори не виждам Жаке на пътеката.
— Голям ли? — казвам.
— Доста — отговаря Пейсу.
Мълчание. Вървим със ситни крачки в тъмното по посока към Родилното.
— Кати ли?
— Да.
— Мислено ли?
— Е, да! — отговаря Пейсу с въздишка.
Измервам тази въздишка. Достигаме Родилното и Амарант, която не ме вижда, но ме усеща, прави с ноздрите си едно нежно „пффф“. Доближавам се и търся с ръка напосоки едрата глава на кобилата, за да я погаля. Тя е топла и мека под ръката ми.