— А „старите“?
— Въздържани.
— Но ако Вилмен даде заповед за нападение, те ще нападнат, нали?
— Да, все още се страхуват от Вилмен.
— Защо „още“?
— Да речем, че по-малко се страхуват от вчера вечер.
— От смъртта на Бебел?
— Смъртта на Бебел и на Даниел Ферак. Групата на убийците е разтурена. Във всеки случай аз така виждам нещата.
И мисля, че добре ги вижда. Продължавам:
— Ако Вилмен бъде убит, има ли кой да го замести?
— Жан Ферак.
— А ако и Ферак бъде убит?
— Няма друг.
— Ще се разединят ли?
— Да, така мисля.
Закуската е готова. Над купичките върху излъсканото орехово дърво се вие пара. Каква мирна картина, а на няколко километра оттук в двора на един чифлик — шест трупа, от които единият съвсем мъничък. Изтръпнали сме от ужас и изумление. Каква страшна власт има жестокостта върху човека, та той да я зачита с такива чувства! Презрението би било достатъчно. Поразяващото в това клане е не толкова садизмът, колкото безсмислието му. Хора, които се настървяват срещу човешкия живот и се самоунищожават в рамките на човешкия род!
Притеглям купичката към себе си. Не искам да мисля повече за Курсьожак. Искам да поразмисля за битката, която се подготвя. Храним се мълчаливо, тишината е нарушена от неукротимото бъбрене на Фалвиница, която се е върнала от доенето. Вярно, тя не чу разказа за клането и не може да е в унисон с мислите ни. Във всеки случай Фалвининият брътвеж тази сутрин е по-неприятен от всякога. Когато е в добро настроение, старата Мену го сравнява с воденица, водопад, шум от рязане на дърва, а когато е в лошо — с диария. След всичко, което научихме, обзети от мисълта за малкия чифлик, който всички добре познаваме, ние ядем и нищо не казваме. И непрестанното бърборене на Фалвина, което не се отнася до никого, се засилва от мълчанието и става двойно по-неудържимо, тъй като никой не й отговаря. То е като далечен от нас шум, като вода, течаща от покрива по паважа, като бетонобъркачката на зидаря — някога в Малжак — или мотор на дъскорезница. Макар че този словесен поток е съставен от думи — на френски или на диалект, — той не съдържа нищо човешко: той е обратното на общуването, тъй като не идва в отговор на някакво очакване, ушите ни отказват да го приемат и той тече за нищо, отклоняван от всички. Най-после, може би уморен от прекараната нощ и напрегнат заради следващата, аз казвам с риск да дам ново оръжие на Мену:
— Млъкни най-после, Фалвина! Пречиш ми да мисля!
Готово! Веднага сълзи! Оттук или оттам все нещо трябва да тече! Но поне да течеше мълчаливо! Не! Това са хлипания, въздишки, секнене, подсмърчания. Не я виждам, защото съм обърнат с гръб към нея. Но я чувам. Тия стенания са много по-непоносими, отколкото безкрайното й дърдорене. Още повече, че сега получавам в добавка и непрекъснатото мърморене на старата Мену, чиито думи не долавям, но Фалвиница сигурно ги чува, а те сигурно развреждат раната й, като наливат в нея доста много киселина. Ако това продължава, Кати ще се намеси. Не че толкова много обича баба си. И тя понякога я клъвва. Но все пак тя е нейна баба. Кръвта го изисква — тя не може да позволи да й оскубят перушината пред очите й, без на свой ред да удари с клюн и шипове. И това й харесва. Тя е остра и бърза. И добре хапе, „колкото и да е млада“. Хубаво я завърших, като хвърлих това камъче в птичарника! Кудкудякане, разхвърчана перушина, трепкащи крила, пръски от кръв! Като си помислиш, че исках тишина! Благодаря ти, Миет, че си няма. Благодаря и на теб, малка Евелин, че все още се страхуваш от мен, за да мълчиш, когато изпращам светкавиците си.
Трябва да се сложи край, колкото се може по-бързо. Убивам още в зародиш неминуемата атака на Кати.
— Кати, наяде ли се?
— Да.
— А ти, Фалвина?
— Ами да, Еманюел, нали виждаш, свършила съм.
Една дума не й стига на нея, както на Кати, нужни са й седем.
— Тогава вървете и двете да изчистите конюшните. Жаке не е свободен тази сутрин.
Кати се подчинява веднага. Тя изпълнява вчерашното си обещание: истински млад войник.
— А съдовете? — пита Фалвиница, която парадира със съзнателността си.
— Мену ще ги измие заедно с Миет.
— И с мен — допълва Евелин.
— Защото съдовете са много — казва Фалвина, като се преструва, че се колебае.
— Хайде, върви! — намесва се ядосано старата Мену. — И без теб ще се справя.
— Идваш ли, мемѐ? — пита Кати, също ядосана.
И тя излиза, тънка и стремителна, като повлича подире си онази голяма лоена топка, която се търкаля и люлее на огромните си крака.
С цената на не малък брой съдове Мену остава, значи, господарка на терена. Но тази цена не й тежи. Точно това казва и тя недвусмислено в едно последно мърморене, което дозира по продължителност и обем, за да удари в целта, но без да предизвика от моя страна някоя забележка, която би накърнила предимството й. Всичко това се губи постепенно в нещо недоловимо, после — в мълчание и аз най-сетне мога да размисля.