Борбата не е вече толкова неравна. Вилмен е загубил трима „стари“, а двама от „новите“ не са при него. Бандата му, съставена от седемнадесет човека онзи ден, брои вече само дванадесет. От моя страна аз разполагам с Ерве и Морис — с десет бойци. И оръжието ми се е увеличило с тридесет и шест калибрени пушки.
Ако вярвам на Ерве, властта на Вилмен е накърнена. С тримата мъртви самочувствието на бандата е спаднало. То ще спадне още повече с липсата на Ерве и Морис, която ще бъде сметната като загуба.
Три проблема стоят пред мен:
1. Да намеря боева позиция, която да ми позволи да използувам цялостно преимуществата на терена.
2. Да намеря способ, чрез който да ускоря, ако е възможно, демобилизирането на противника.
3. Ако той се оттегли, да му попреча на всяка цена да стигне до Ла Рок и да продължи засадите срещу нас. Последната точка ми се вижда особено важна. Откакто изпратих Фалвиница и Кати в конюшните, в кухнята на входната крепост непрекъснато сноват насам-натам. Тома отиде на пост по пътя за Ла Рок, а Жаке дойде да закуси. Мейсоние отиде да извика Пейсу и Колен, върна се с тях, после излезе с Ерве да заровят Бебел.
Чаках само Ерве да излезе, за да разпитам Морис. Исках да водя този разпит не в негово присъствие, за да се убедя, че разказът на другаря му съвпада с неговия.
Макар че според мен е само с два-три сантиметра по-висок от Колен, Морис изглежда много по-висок, защото е слаб, тънък в кръста и със задник колкото два юмрука. Затова пък е сравнително широк в раменете (макар че костите му още са крехки), което му придава изящността на фигура от египетски барелеф. Лицето му е смугло. Косите — гарвановочерни, дълги и остри — врамчват като у Жана д’Арк едно изтънчено и сериозно лице, оживяващо се навремени от неизменно учтива усмивка. Впрочем учтивостта му е в мозъка на костите. Получаваш впечатление, че дори и да иска, той не би могъл да бъде неучтив.
Морис ми обяснява, че е син на французин, женен за индокитайка от Сент-Ливрад (в Ло-е-Гарон). Баща му ръководел някакво малко предприятие близо до Фюмел и Ерве бил дошъл да прекара няколко дена при него по великденската ваканция, когато бомбата избухнала. Оттам нататък разказът му съвпада по всички точки с този на Ерве, каквито и да са нашите усилия да го хванем натясно. Единствената разлика е, че у Морис споменът за убийството на неговия другар Рене е много по-жив и че озлоблението му към Вилмен е много по-силно. Това озлобление не се изразява с думи. Но когато разказва как го заклали, черните му зеници изведнаж стават сурови, а тесните цепки на клепачите се затварят наполовина. И той като Ерве ми прави добро впечатление. Дори по-добро. Ерве се изразява хубаво, с жар; той има актьорски способности. Без да е така блестящ, Морис е направен от по-закалено желязо.
Обръщам се към Пейсу.
— Пейсу, като се наядеш, имам работа за тебе.
— Слушам те.
— В склада имаме халки. Ще ми се двамата с Морис да ги циментирате в стената на избата. На тях смятам да вържа бика, кравите и Беламур, докато се сражаваме. Бих искал също да ми направиш временен бокс за Аделаид.
— Само Беламур ли? А другите коне? — пита Пейсу.
— Те ще останат в Родилното. Може да ни потрябват. Кажи ми, като свършиш, за да пренесем сено от Родилното в избата.
Забол нос в купичката си, над чийто ръб очите му едва се виждат, Пейсу ме гледа тревожно.
— Мислиш, че може да загубим първата крепостна стена?
— Нищо такова не мисля, вземам предпазни мерки.
Ставам.
— Мену, остави за малко съдовете, ела с мене.
Минутка, колкото да вземе кърпата от Миет и да избърше кокалестите си ръце — и тя ме настига. Помъквам я подире си (тя прави две крачки за една моя) и я завеждам в стаята с инсталациите ни над подвижния мост.
— Мислиш ли, че в случай на нужда ще можеш да управляваш всичко това, Мену? Или предпочиташ Фалвина да ти помага?
— Нямам нужда от тази купчина мас — отговаря Мену.
Показвам й. След два-три опита, като напъва дребното си мършаво тяло и стиска зъби, тя успява чудесно да раздвижи дръжките на рудана. За първи път, от деня точно преди Великден, когато спорехме за общинските избори през 77 година с господин Пола, й давам да върти скрипеца. Глухото скърцане на добре смазаните вериги ме връща необикновено остро в миналото. Така. Няма време за спомени и тъга.