Съветвам Мену да задържа повече, когато, след като е вдигнала подвижния мост, отново го спуска. Мостът трябва да полегне внимателно на каменните стени на рововете. През квадратното прозорче на стаята виждам Пейсу и Колен, които излизат на вратата на входната крепост и гледат към нас. И у тях скърцането на веригите трябва да извиква спомени.
— Това е бойният ти пост, Мену. Щом започне да става горещо, заставаш тук и чакаш. Ако нещата вървят зле и трябва да се оттеглим във втората крепост, вдигаш моста. Искаш ли пак да опиташ? Ще си спомниш ли как е?
— Не съм глупачка — отговаря Мену.
Изведнаж очите й се напълват със сълзи. Смаян съм, защото тя не плаче лесно.
— Хайде, хайде, Мену!
— Остави ме на мира — отговаря ми тя през зъби.
Тя не ме гледа. Гледа пред себе си. Изправена, с вдигната глава, неподвижна. Сълзите се стичат по тъмното й лице (само челото й е бяло, защото лете си закрива главата с голяма сламена шапка). Застанала права, строга, тя държи с две ръце двете ръчки на рудана, като че ли управлява кораб по време на силна буря. Този скрипец го движеше Момо в деня, когато дойде Пола. Той сияеше, танцуваше от радост. Виждам го как беше и тя го вижда и плаче, стиснала зъби, изправена пред съоръжението и без да отпуска ръце. Само миг, и това е всичко. Тя ще се справи с лошото време и след секунда ще излезе от бурния вихър. Обръщам се гърбом, за да не я стеснявам, и гледам през прозорчето. Но с ъгълчето на окото си забелязвам нейната дребна фигура, изправената глава, широко отворените разплакани очи без нито едно ридание. Образът й се отразява в отвореното стъкло на прозорчето и онова, което най-дълбоко ме поразява, са двата й юмрука, вкопчени в ръчките на рудана — постепенно овладяване на живота.
Оставям я. Мисля, че и тя иска това. Отивам с едри крачки в главната кула и през нея — в стаята си. Сядам пред бюрото и в чекмеджето, където отдавна не съм ровил, намирам каквото търся: два молива-флумастер, единия чер, другия червен. Намирам и нещо, което не съм търсил: голяма полицейска свирка, която бях дал на Пейсу в някакъв изблик на щедрост в деня, когато го бяхме натупали, за да му мине желанието да застане начело на Клуба. А свирката е при мене, защото, злоупотребявайки с доброто сърце на Пейсу, на другия ден го бях убедил да ми я продаде на добра цена. И днес дори продължавам да я въртя и превъртам с удоволствие в ръцете си. Тя е все още някогашното чудо. Хромираната й повърхност е устояла на годините, а звукът й е остър и се чува надалеч. Слагам я в горния джоб на ризата си и като пожертвувам четвъртината от голям лист рисувателна хартия, се залавям за работа.
Едва са минали пет минути и някой чука на вратата ми. Това е Кати.
— Седни, Кати — казвам аз, без да вдигна глава.
Писалищната ми маса е поставена успоредно на ъгъла срещу прозореца, така че Кати трябва да я заобиколи, за да седне срещу мене, гърбом към светлината. Минавайки, тя прокарва сякаш разсеяно лявата си ръка по тила и врата ми. В същото време хвърля поглед на това, което правя. Опитвам се да скрия от нея въздействието на присъствието й върху мен. Тя отлично разбира. Седнала е на ръба на стола с изпъчен корем и ме гледа настойчиво, притворила очи, полуусмихната.
— Свърши ли с конюшните, Кати?
— Да, и дори взех един душ.
Това, разбира се, мисля, е преднамерено. Продължавам обаче да стоя с наведени очи. Правя се, че не я разбирам.
— Искаш нещо да ми кажеш? — питам след малко.
— Е да — отговаря тя с въздишка.
— По какъв повод?
— Във връзка с Вилмен. Имам една идея.
Тя продължава.
— Ти каза, ако на някого му хрумне нещо, да дойде да ти го каже.
— Точно така.
— Ами, ето какво. Дойде ми нещо наум — казва тя скромно.
— Слушам те — казвам аз, навел очи над работата си.
Мълчание.
— Не бих искала да те безпокоя — казва тя, — още повече, че, изглежда, имаш много работа. Вярно! Какво пишеш? — продължава тя, като се мъчи да прочете наопаки едрите печатни букви, които рисувам с флумастера.
— Какво правиш, Еманюел, обява ли?
— Обръщение към Вилмен и хората му.
И какво се казва в твоето обръщение?
— Много неприятни неща за Вилмен и други, не толкова неприятни за хората му.
Продължавам:
— Ако щеш, опитвам се да използувам лошото самочувствие на хората, за да ги откъсна от началника им.
— И вярваш ли, че това ще свърши работа?
— Ако нещата вървят зле за тях — да. В обратния случай — не! На мен обаче това ще ми струва най-много един лист хартия.
Чука се на вратата зад мене. Извиквам: „Влез!“, без да се обърна, и продължавам работата си. Забелязвам, че пред мене Кати се изправя на стола и тъй като мълчанието продължава, завъртам се, за да видя кой е дошъл. Евелин.