Смръщвам вежди.
— Какво правиш тук?
— Мейсоние е погребал Бебел и аз дойдох да ти кажа.
— Мейсоние ли те изпрати?
— Не.
— Не беше ли поискала да помогнеш при миенето на съдовете?
— Да.
— Свърши ли се това?
— Не.
— Тогава върви да помагаш. Когато човек започне нещо, не го изоставя заради първата хрумнала му мисъл.
— Отивам — казва тя, без да помръдне нито на йота, заковала в мен големите си сини очи.
Тази неподвижност щеше да й навлече в обикновено време едно леко нахокване. Но не искам да я унижавам пред Кати.
— Е? — казвам аз по-внимателно.
Вниманието ми я стопява.
— Отивам — казва тя, готова да заплаче и затваря вратата след себе си.
— Евелин!
Тя се връща.
— Кажи на Мейсоние, че имам нужда от него. Веднага.
Тя ми изпраща една лъчезарна усмивка и затваря вратата. С един камък три удара: наистина имам нужда от Мейсоние. Успокоявам Евелин. И отпращам Кати, в чието присъствие не съм в безопасност. Вярно е, че в случая не страхът е доминиращото у мен чувство, но все пак има някакъв ред при спешните случаи.
Кати заема отново на стола разпуснатата си поза. Не вдигам очи към нея, най-малкото не ги вдигам на височината на лицето й. Продължавам да работя. За щастие имам само да преписвам, бях си приготвил текста на едно листче за чернова. Кати се разсмива.
— Видя ли как ти отговори! Луда е по теб!
— Това е взаимно — отговарям аз сухо и вдигам глава.
Тя ме разглежда с усмивка, която ме вбесява.
— В такъв случай — казва тя — не виждам какво…
— В такъв случай да беше ми казала какво ти е било хрумнало.
Тя въздиша, върти се на стола си, чеше си крака. С една дума, никак не е доволна, че трябва да изостави вълнуващата тема за отношенията ми с Евелин.
— Добре — казва тя. — Вилмен атакува. Както ти казваш, попада на кокал. (Бог знае защо това я разсмива.) Той се връща в Ла Рок, започва с нас война и това те ядосва.
— Това не само ме ядосва. То е катастрофа. Той може да ни стори голямо зло.
— Тогава — казва тя, — когато си тръгне обратно, ще трябва да му попречим да стигне до Ла Рок, трябва да тръгнем подире му.
— Той ще е отишъл много надалеч.
Тя ме гледа тържествуващо.
— Да, но ние пък имаме коне!
Стоя слисан. Това не е било само предлог: тя наистина е имала нещо наум! А аз, който съм прекарал живота си с коне, не се сетих! Войната и конният спорт нямаха никаква връзка в съзнанието ми. Впрочем, не! Веднъж ги бях свързал, само един път, когато поисках да убедя другарите си да дадат нашата крава на Фюлбер срещу две кобили. Довод, приведен в един спор, но нищо повече. По отношение на Вилмен имах огромно предимство: коне, и нямаше да си послужа с тях!
Ставам от стола си:
— Кати, ти си гениална!
Тя се изчервява и по внезапната радост, която нахлува в нея, разтваря устните й и прави очите й като на щастливо дете, мога да измеря колко тежко е понасяла да бъде подценявана от мен.
Размислям. Не й казвам, че идеята й ще трябва да се поразчепка, тъй като не можем да се изтърсим ей така на шосето зад бандата на Вилмен с тропащи копита по калдъръма. Те ще ни чуят, ще ни причакат на някой завой и какви мишени ще станем тогава за тях!
— Браво — казвам аз, — браво, Кати, ще видя тази работа, а междувременно не казвай нищо на никого.
— Разбира се — отговаря тя гордо.
И увлечена от новото бреме на добродетелите си, тя прибавя към тях и дискретността.
— Хайде — казва тя, — отивам си, виждам, че работиш, оставям те.
Ставам — неблагоразумна постъпка, защото, като заобикаля писалищната ми маса, тя се хвърля на врата ми и се увива около мен. Пейсу е прав: тя трепти.
На вратата се чука и аз извиквам: „Влез!“, без да размисля. Това е Мейсоние. Странно нещо, но той се изчервява и запримигва. А аз съм отчаян, че предизвиквам скандал.
Вратата се затръшва след Кати, но Мейсоние не си позволява нищо, нито разни „хе-хе“, каквито би изрекъл Пейсу в подобен случай, нито усмивчиците на Колен.
— Сядай — казвам аз, — само за една минута.
Той сяда на още топлото място на Кати. Седнал е на стола под прав ъгъл, мълчи и не помръдва. Успокояващо е да си с мъже. Свършвам обявата много по-добре и по-бързо, отколкото в началото.
— Ето — казвам, като му подавам обръщението, какво ще кажеш?
Той чете на глас:
„Владение Малвил и Ла Рок
Престъпниците, чиито имена са обявени по-долу, са осъдени на смърт: Вилмен, поставен извън законите, водач на банда. Жан Ферак, палач на Курсьожак.
Що се отнася до останалите, ако при първото подканване оставят оръжието си, ние ще се задоволим да ги изгоним от нашата територия, като им дадем храна, за осем дена.