След като я прочита на глас, Мейсоние я препрочита тихичко. Гледам източеното му лице, дългите бръчки по бузите му. Думата „съвест“ е изписана на всяка негова черта. Той бе добър комунистически активист, но би могъл да бъде също така добър свещеник, добър лекар. А със своята жар да бъде полезен и да обръща внимание на подробностите — много добър администратор. Колко жалко, че не стана кмет на Малжак! Сигурен съм, че дори и сега още съжалява.
— Какво мислиш за това?
— Психологична война — отговаря той трезво.
Това е констатация. Преценката ще дойде по-късно. Той отново мисли. Да го оставим да предъвква. Знам, че е бавен, но че плодът на преживянето му си струва труда.
Той подхваща:
— Само че според мене това ще има смисъл само ако Вилмен и Ферак бъдат убити. В такъв случай, разбира се, тъй като няма да има кой да ги командува, останалите могат да предпочетат, вместо да се бият, да си спасят живота.
На Кати бях казал: „Ако работите вървят зле за тях.“ А Мейсоние е много по-точен: ако Вилмен и Ферак бъдат убити. Той има право. Нюансът е от значение. Не трябва да го забравям, когато давам заповеди за стрелба в момента на битката.
Ставам.
— Това е. Можеш ли да ми намериш парче шперплат, да залепиш това на него и да му пробиеш две дупки?
— Напълно възможно — отговаря Мейсоние и става.
Той заобикаля бюрото ми с обявата в ръка и се спира до мен.
— Исках да ти кажа: продължаваш ли да държиш да се използуват само бойниците със стеничките?
— Да. Защо?
— Те са само пет. С двете бойници при входната крепост стават седем. А сега ние сме десет.
Гледам го.
— Какви са ти заключенията?
— Че за вън ни трябват трима души, а не двама. Обръщам ти внимание, защото бункерът е много малък за трима.
И Мейсоние след Кати! Цял Малвил мисли, търси, изнамира. Цял Малвил се е насочил с всички свои сили към една-единствена цел. Имам впечатлението, че съм част от едно цяло, което ръководя, но на което същевременно съм подчинен, в което сам аз съм някаква бурмичка, и то мисли и действува за своя собствена сметка като едно същество. Опияняващо чувство, неизпитвано никога в живота ми преди, когато, каквото и да вършех, се свеждаше еснафски само до мен.
— Изглеждаш доволен — казва Мейсоние.
— Доволен съм. Намирам, че нещата вървят добре в Малвил.
Още докато го произнасям, това изречение ми се вижда смешно в сравнение с онова, което изпитвам.
— Все пак — казва Мейсоние — не ти ли се свива от време на време стомахът?
Разсмивам се.
— Е да!
И той се смее и добавя:
— Знаеш ли какво ми напомня това? Деня преди получаване на свидетелствата ни!
Пак се смея и опрял ръка на рамото му, го изпращам до витлообразната стълба. Той си отива, а аз се връщам, за да взема „Спрингфилда“ си и да затворя вратата.
Дворът на първата крепост. Колен, Жаке и Ерве ме чакат, последните двама са още с лопата в ръка. Колен — с празни ръце и малко настрана. Близостта с тия двама гиганти сигурно е малко потискаща за неговия нисък ръст.
— Дръжте сечивата си — казвам аз. — Имам работа за вас. Чакаме Мейсоние.
Чула гласа ми, Кати излиза от Родилното с чесалото в едната ръка и четката в другата. Знам какво прави: възползува се от това, че Амарант има нова настилка, за да я почисти. Защото Амарант страстно обича да се търкаля независимо от това дали боксът й е мръсен, или не. Фалвиница е седнала на голям дънер, поставен удобно пред входа на пещерата, и като ме вижда, скача с виновно изражение.
— Стой си, Фалвина, сега е твой ред да си починеш.
— Не, не — отговаря тя високомерно, което ме дразни. — Мислиш ли, че ми остава време да сядам?
Тя остава права, но без да върши повече работа, отколкото ако е седнала. Мълчи и това е вече нещо. Пререканията от тази сутрин още й държат влага.
Това държане дразни и Кати, толкова повече, че за да махне настилката на животното, е трябвало, както казва, „да изкара“ най-тежката работа. И понеже усещам, че е готова да клъвне баба си, аз се намесвам:
— Свърши ли с Амарант?
— Крайно време беше! Само колко прах от лайна нагънах! За какво ми трябваше да вземам душ! И да не мислиш, че е лесно да четкаш кон с пушка на рамо? (При тези думи тя се разсмива.) А тази глупачка гледа само да убива животни! Използувам случая да ти кажа: готово, още една! Ама й лепнах един по муцуната на твоята Амарант, ще има да ме помни!
Искам да видя жертвата. За щастие това е една стара кокошка. Подавам я на Фалвиница.