— Дръж, Фалвина, оскуби я и я изчисти, и я отнеси на Мену.
Фалвиница приема, щастлива от тази дребна работа, която ще извърши седнала, точно както тя обича.
Това е. Чакаме Мейсоние. Животът в Малвил продължава. Отпуснал ръце, учуден, че стои без работа, Жаке ме гледа с добрите си очи, жални, молещи и влажни като на куче.
Подпрял се елегантно на единия си крак, Ерве глади съблазнителната си островърха брадичка и гледа към Кати, която не го поглежда, но се кипри отчасти за него, отчасти за мен, като кърши без всякаква полза различни части на тялото си. Облегнат на стената, Колен наблюдава тази сцена отдалеч с ладиевидната си усмивка. А Фалвиница пак е седнала, с кокошката на колене. Не е започнала още да я скубе, но и това ще стане. Подготвя се.
— В края на краищата — казва Кати, все така полюлявайки се — твоята Амарант има само недостатъци. Прави тикове, въргаля се във фъшкиите, убива кокошките.
— Може да е от второстепенно значение за тебе, Кати, но Амарант е чудесна кобила.
— О, разбира се, ти я обожаваш! — продължава тя дръзко. — И нея! (Тя се смее.) Все пак би трябвало да поставиш една решетка в долния край на бокса й. Каква полза, че в къщи има осем мъже, ако нито един не може да направи това! (Тя се смее и поглежда Ерве с крайчеца на окото си.)
Оставям ги, запътвам се с едри крачки към склада в главната кула, вземам едно руло тел и едни клещи, като отбелязвам взетото на плочата за писане на Тома. Докато върша машинално това, мисля за Кати и за внушението й да използуваме конете, както и за Мейсоние и за неговата ценна бележка по повод бойните стени. Изведнаж ми хрумва нещо: това, което всички ние вършим сега в Малвил, и то бързо, много бързо, защото тук бързината е условието да останем живи, е изучаването на военното изкуство. Очевидност, която заслепява: няма вече институции, на които да се облегнем. Редът — това са нашите пушки. И не само те: нашите хитрости. Ние, които по Великден нямахме друга грижа, а само как да спечелим изборите в Малжак, сега внедряваме в себе си един по един неуловимите закони на първичните войнствени племена.
Точно излизам от склада и срещам Мейсоние, който носи обявата. Вземам я от него. Отлично. Дори е направена художествено. Мейсоние е оставил рамка от шперплата около листа хартия. Като се връщам с него в първата крепост, препрочитам обръщението си. Изпитвам изведнаж слабо свиване в стомаха. Няма значение. Ще мине.
Когато отиваме при другите, Кати ме пита какво има на дъсчицата; аз протягам ръка, за да могат всички да прочетат. И Колен се приближава.
— Как, вие абат ли сте? — пита Ерве смаяно, при което неочакваното „вие“ предизвиква усмивки.
— Бях избран за абат на Малвил, но можеш да продължаваш да ми казваш „ти“.
— Е добре — казва възвърналият самоувереността си Ерве, — прав си бил да пишеш така, защото сред бандата има хора, на които това ще въздействува. Прав си също, като си нарекъл Вилмен „човек, поставен извън законите“. Тоя мръсник едва ли не представя изстъпленията си за законни заради чина, който бил имал в армията.
И двете бележки ме радват. Те потвърждават мисълта ми, а именно, че в безредните времена не съществуват само отношения на насилие. Обратно на това, което човек би могъл да помисли, едно звание, някакъв чин, някаква длъжност продължават да имат значение. В общия хаос хората се вкопчват в онова, което е останало от реда в миналото. И най-малкото подобие на законност ги заслепява. Така че, изтръгвайки — поне на книга — офицерските му пагони, нанасям на Вилмен чувствителен удар.
— Кати, ти ще ни преведеш и петимата през отвора на оградата. И ще стоиш близо до входната крепост през цялото време, докато бъдем навън. Ти, Фалвина, ще предупредиш Пейсу, че излизаме. Той е в избата с Морис.
— Веднага ли? — пита Фалвиница, без да става, с още непокътнатата кокошка на колене.
— Веднага! — отговарям аз остро. — Размърдай се! Кати се смее и като се извърта горделиво на тънкия си кръст, гледа как баба й тръгва, разлюляна като желирана маса.
Когато излизаме на пътя, вземам преднина с Мейсоние и тихо му давам нарежданията си. Той трябва да изкопае окоп за един човек на хълма при Седемте бука, с видимост към площадката.
Мейсоние одобрява. Оставям го с Ерве и Жаке и тръгвам с Колен по горската пътека. Вървя пред Колен и го карам да стъпва в моите стъпки, защото, ако намеря клонките си вързани, ще завия в гъсталаците, за да не ги счупя.
Всички са там. Значи, противникът не е открил прекия път, който води за Ла Рок. Така и предполагах по причини, които вече изтъкнах. Доволен съм, че проверих.
Остава втората част от задачата ми. Последния път, когато ходих с кон в Ла Рок по шосето, забелязах една много тясна пътечка между два рида и два обгорели дънера, един срещу друг, от едната и от другата страна. Възнамерявам да опъна телта между тези два дънера и да окача на нея обръщението към Вилмен. За жалост дори и по прекия път, е доста далече. Чувам, че Колен се мъчи и пъшка зад мене и изведнаж си спомням с угризение, че той малко е спал миналата нощ, тъй като беше в прикритието. Обръщам се.