— Отдъхваме ли вече?
— Още малко.
— Още половин час, може ли? Щом окача надписа и ще починем.
— Не се тревожи — отговаря Колен, като смръщва вежди и издава челюсти.
Макар че е минал четиридесетте, намирам нещо много детинско в него, когато направи такава муцунка. Внимавам да не му го кажа. Той много държи на мъжествеността си, може би не в блестящия стил на Пейсу, но в основата си в същата степен.
Много е горещо. Вир-вода съм. Разтварям яката си и запретвам ръкави. От време на време се обръщам и задържам някое клонче, да не би да шибне Колен. Виждам, че е блед, очите му са малко хлътнали, устните стиснати. Олеква ми заради него, когато стигаме.
От горската пътека до шосето пътят отначало върви леко нагоре, но завършва с двадесетина метра стръмни скали. За слизане в краен случай мога и да се смъкна с плъзгане надолу. За обратното качване ще ми е трудно. Релефът на терена е същият от другата страна на пътя, което впрочем му придава нещо потискащо на това място. Като че ли е задушен между два стръмни склона.
Смъквам се много по-стремително, отколкото бих искал. Стоварвам се доста грубо на шосето. Прокарвам телта през двете дупчици на таблото, закачам го на единия дънер, след което го опъвам и закачам отсреща на другия. Не се бавя. Колен, когото не виждам, е залегнал на края на гъсталаците, на ръба на стръмнината, и с пушка пред себе си, ме прикрива откъм Ла Рок. Добра охрана, ако се разправяме само с един човек. Но ако е цяла банда? Тогава ще бъда изложен на опасност, тъй като зад себе си имам напълно гол терен, без храсти, без трапища чак до следващия завой, заедно с перспективата — ако искам да стигна до гъсталака — да се катеря от едната или от другата страна по двадесет метра много стръмен склон, съвсем открит откъм врага.
Забелязвам, че с оръжие на рамо — тоест, с което не си служа в момента — и с двете си ръце едва се качвам, и то след многобройни усилия, подхлъзвания, падания и всичко това — много бавно.
Като стигам на върха, Колен е така добре скрит в гъсталака, че не го виждам. Но той сигурно ме вижда, само че не смее да ме извика, да не би да вдигне шум. Чувам някаква кукумявка. Спирам се поразен. Защото от деня на събитието всичко е заглъхнало: нито бръмчене на насекоми, нито птичи писък. Бухането продължава, съвсем близо. Тръгвам и се спъвам в краката на Колен.
— Ей, внимавай! Тук съм! — казва той тихо.
— Чу ли кукумявката?
— Аз бях — казва Колен и безшумно се смее. — За да те извикам.
И тържествуващо с едно щракване слага предпазителя на оръжието си.
— Ти ли си бил? Слушай, отлично беше! Излъгах се!
— Не си ли спомняш подражанията ми по време на Клуба? Бях най-добрият.
Дори и днес Колен се гордее с това. Беше отличен във всичко, което не изисква сила: лък, прашка, топчета, фокуснически номера. И, разбира се, да жонглира с три топки, да ти измайстори флейта от тръстика, да направи от хартия гилотина за мухи, да отвори ключалката с парченце тел и да ти изиграе падане, като се качва на катедрата на учителя.
Усмихвам му се.
— Десет минути почивка. Можеш да поспиш.
— Знаеш ли какво си мислех, докато те прикривах, Еманюел? Че това ъгълче от пътя е мечта за засада. По двама души от двете страни на шосето, и цяла банда може да се изчисти.
— Хайде, спи, спи! После ще правиш стратегия!
За да заспи по-бързо, аз се отдалечавам, но този път — за да не го изгубя пак — оставям знаци в гъсталака. Отдалечавайки се, гледам Колен. Едва легнал, той заспива, като смазва под себе си две-три малки папрати, стиснал пушката в сгъвката на ръката като любима жена.
Гледам часовника си. Вървя назад-напред. Полуботушките ми не вдигат никакъв шум. Този склон гледа към север и след падналите дъждове всичко е покрито е мъх. Пак съм поразен от тропическата пищност на издънките. Няма голямо разнообразие обаче. Струва ми се, че със смазващата си жизненост папратите са на път да завладеят всичко. Но тишината, липсата на живот потискат. И най-малката паяжина, и най-дребната нишка от едно клонче до друго би ме зарадвала. Страхувам се, че — освен ако пристигнат у нас от други области, по-малко засегнати — няма вече да видим насекоми. А птичките? Да предположим, че някъде са оцелели, как биха могли да живеят тук без насекоми? За четвърт век гората ще се възстанови, но природата ще остане осакатена.