Заобиколен от тази задушаваща тишина, от влагата на гъсталака, без никакъв полъх от вятър, който да раздвижи листата, аз се чувствувам самотен и изживявам тежък момент. Не е страхът от битката. Празнота в стомаха, разтуптяно сърце — това ми е известно: благодарим. Не, онова, което изпитвам, е много по-лошо. То е друг вид тревога. Колен спи и без него, без другарите ми, далеч от Малвил, аз имам чувството, че вече не представлявам абсолютно нищо. Празен съм като необлечена дреха.
Това чувство на изпразненост е толкова непоносимо, че събуждам Колен. Какъв егоизъм! Събуждам го цели пет минути преди часа, който си бях определил. Той отваря очи, обляга се и ми заговаря и първата му дума е да ме наругае. Няма значение, в момента, в който ми заговаря, аз намирам себе си. С чувствата ми на привързаност, с отговорностите ми, с ролята, която другарите ми са ми поверили, и с характера, с който ме знаят. Влизам в кожата си, облекчен, че я имам.
— Не можеш ли да ме оставиш на спокойствие! — казва Колен тихо. — Какъв сън сънувах!
Той гори от желание да ми го разкаже, но аз му давам знак да мълчи. На това място сме много близо до пътя. Навлизаме в гъсталака и когато най-после тръгваме по пътечката, той вече е забравил съня си, но не и скритата зад него тревога. Странно е как опасността не е в състояние да потисне напълно ежедневните ни мисли.
Той ме гледа с вдигнати под ъгъл вежди, полуусмихнат.
— Кати не тича ли мъничко подире ти?
— Тича.
— Ами не тича ли и подир Пейсу?
— Забелязал ли си?
— А след Ерве?
— Може би.
Мълчание.
— Ами я кажи, а Тома?
— Тома си казва, че в Малвил има две жени за шестима.
— Е, и?
— Той се пита дали е било разумно да се жени за Кати.
Пак мълчание, после Колен продължава:
— Според теб защо има толкова малко жени?
— За скитащите се банди това е естествено. Или главатарите им не ги искат, или пък физически са били унищожени. Когато няма почти нищо за ядене, ядат само най-силните.
— Но за хора като нас?
— Искаш да кажеш, които водят уседнал живот?
— Да.
— Това, мисля, е друго явление. Преди деня на събитието осемдесет на сто от момичетата напускаха селото и отиваха в града.
— И ти мислиш, че всичките градове са разрушени?
— Не мога да кажа. Но досега бандите, с които се разправяхме, не бяха от хора от града.
Мълчание.
— Лошо — казва Колен мрачно. — Би било много по-добре за всички, ако всеки си имаше жена.
Съждение, което, като поразмисли човек, не ми се вижда много ласкаво за Миет. Бедна Миет: ето още един, който се е изморил от твоята служба.
Променям темата.
— Колен, искам днес следобед да се наспиш хубаво.
Както и очаквах, той се дърпа.
— А защо аз? — пита и изпъва рамене.
Наистина, защо той? Не защото е дребен, та…
Отговарям сериозно:
— Искам да ти поверя една много важна задача в устройството на отбраната.
— А — казва той разведрен.
— Бих искал да се настаниш в индивидуалния окоп, който Мейсоние копае сега.
— А кой ще бъде в бункера?
— Ерве и Морис.
— А на мен окопчето?
— Да. Което значи, че през нощта няма да спиш. Те могат да спят, като се редуват, но ти не.
— Не ме е страх от една безсънна нощ — казва Колен нехайно. После добавя: — Какво оръжие ще имам?
— Една тридесет и шест калибрена пушка.
— А! — казва той доволен.
Вдига глава и ме поглежда.
— А те?
— Ерве и Морис?
— Да.
— Техните пушки.
Мълчание.
— Защо и тримата с едни и същи пушки?
— Защото, като започнете да им стреляте по задниците, момчетата на Вилмен да не могат да различат по звука собствените си пушки.
Той се спира и ме гледа с извитата си усмивка.
— По звука, но не и по пипане. — После добавя: — Ти имаш идеи, които на никого не биха дошли на ума.
— И ти също.
— Аз ли?
— Ще ти кажа после. Не съм свършил. Тази нощ ще ти дам бинокъла си.
— А! — казва Колен.
Добавям:
— Мисля, че Вилмен ще атакува призори. На теб разчитам да го откриеш пръв и да ми известиш за присъствието му.
— С електрическото фенерче ли?
— В никакъв случай. Ще се разкриеш.
— Е как тогава?
Гледам го.
— С бухане на кукумявка.
Той ме гледа, усмихва ми се с лъчезарната си усмивка и изглежда така горд, че реакцията му малко ме натъжава, макар че я предвиждах. Ако беше възможно, бих дал на драго сърце половината от сантиметрите, които имам в повече, за да престане да търси в най-дребното нещо компенсация за ръста си.
— Каза за някаква моя идея — продължава след малко Колен.