— Едно хрумване на Кати и едно твое.
— На Кати ли? — пита Колен.
— Виждаш ли, няма да повярваш. В мисълта си ти може би си й дал твърде определено място.
Миг, колкото да си позволим малко смях „между мъже“, и продължавам:
— Ако Вилмен се оттегли, ще го преследваме на коне, но не по шосето. По пряката пътека, по която вървим. Ще стигнем доста преди него на мястото на обявата. И там ще му устроим засада.
— Идеята за засадата е моя! — казва Колен с прикрита гордост. — А на Кати?
— Кати се сети за конете. А аз се сетих за пътечката.
Оставям го да се къпе в славата си. Вървим мълчаливо цели пет минути, после той казва с леко изменен глас:
— Мислиш ли, че така ще изяде пердаха тоя Вилмен?
— Мисля. Да. — И добавям: — Сега само от едно се страхувам: да не би да не дойде.
XVII
И тази нощ, както и миналата, за себе си оставям дежурството призори. С една-единствена промяна: разрешено е на Евелин да спи с мен на дюшека, сложен на земята в кухнята на входната крепост, и да участвува в последното ми бдение.
Тя има две задачи: щом я бутна по рамото, вдига на тревога бойците във входната крепост, след това отива веднага в Родилното и оседлава Амарант и двете бели кобили за евентуално преследване. Няма да взема Малабар. Страхувам се да не би, като се смеси с кобилите, да се разцвили и да ни издаде.
Всички роли са раздадени. Старата Мену — при подвижния мост. Фалвиница — в избата на жилището, където по принцип присъствието й трябва да успокои завързаните там крави и бика. Това измислих като най-добро, за да отстраня кудкудякането й.
Номерирах бойниците от 1 до 7, като се тръгне от юг към север. При повикването на Евелин всеки трябва да заеме своята, колкото се може по-бързо и безшумно. На №1 — Жаке. На №2 — Пейсу. На №3 — Тома. На №4 — аз. На №5 — Мейсоние. Миет и Кати са на шестата и седмата. Двете последни бойници са от вътрешната страна на входната крепост. Те са много хитро съединени, така че дават възможност на двете „войнички“ да стрелят, но да не бъдат засегнати от стрелбата на противника: по това всички сме съгласни, ние не можем да си позволим да излагаме на опасност жените — бъдещето на колектива е възложено на тях.
Вън от крепостта Ерве и Морис са заели местата си в бункера. Колен — в окопчето си. Той ще командува стрелбата на другите двама и един изстрел по негова преценка — но само когато Вилмен и бандата му бъдат добре заклещени.
— Ще взема и лъка си — заявява Колен вечерта.
— Лъка си! Нали имаш пушка?
— Това си е пак моя идея — отговаря Колен. — Ефектът от ужаса, нали разбираш? Няма шум, няма дим и так! — една стреличка в гърдите! Ще ги разтърси. И чак след това ще стрелям с моя тридесет и шести калибър.
Той изглежда толкова щастлив от идеята си, че го оставям да постъпи както иска. Вечерта го гледаме отгоре, от крепостта, като потегля с пушка на рамо и с огромния си лък през гърди. Мейсоние вдига рамене, а Тома е разярен. „Ти всичко му позволяваш“ — укорява ме той.
Малко спах, но както предната нощ, при последното ми дежурство призори на малката скамейка на Мейсоние, зад четвъртата бойница, съм много бодър. Дулото на моя „Спрингфилд“ лежи на вековния камък, прикладът му е на бедрото ми. Не е ли странно, че съм там — аз, човекът от двадесетия век, — на мястото, където толкова английски стрелци или протестанти са стояли на стража, облечени в ризници? Ако Евелин не беше до мен, ако другарите ми не спяха във входната крепост, не бих се старал толкова много да остана жив при такива несигурни условия. Колко ще продължи битката ни с бандитите, колко години ще водим този оскотяващ живот на бойна нога?
Евелин е седнала до мен на любимата си табуретка. Гърбът й е опрян на левия ми крак, а главата й почива на коляното ми. Толкова е лека главичката й, че едва я усещам. Тя не спи. От време на време я погалвам с лявата си ръка по врата и бузата. Веднага ръчичката й догонва моята. Бяхме се разбрали, че няма да си казваме нито една дума.
Знам много добре, че отношенията ми с Евелин шокират малко другарите ми, дори и когато се възхищават от търпението, с което се грижа за нея, карам я да спортува и я обучавам. Всъщност ако я бях направил моя жена, може би нямаше да ме одобрят. Но щяха да ме разберат повече. Вярно е, че и аз самият се отказах да разбирам себе си. Моите отношения с Евелин са платонични, макар и пропити с елементи на чувственост. Не ме е потеглило да я притежавам, макар че телцето й ме изпълва с очарование. Както и бистрите й очи и дългите коси. Ако един ден Евелин стане красива девойка, много е вероятно да не устоя като мъж. И все пак струва ми се, че много бих загубил. Бих предпочел сто пъти тя да си остане каквато е и отношенията ни да не се променят.