Днес следобед, докато си почивах малко, тя намери в чекмеджето на бюрото ми, което „подреждаше“, една малка тънка и остра кама за разрязване на книги, подарък от чичо ми. Като се събудих, тя ми я поиска.
— Какво ще правиш с нея?
— Ти знаеш.
Знам наистина. И не искам да го повтаря. Кимвам утвърдително с глава.
Тя веднага провира една връвчица на халката на калъфа и я закача на колана си. Вечерта цял Малвил я поздравява за малкия й кинжал и се закача с нея. И аз дори я питам не смята ли да „прониже с ножа си“ Вилмен. Преструвах се, както и другите, че съм измамен от детската й игра. Но много добре знам какво решение се крие зад тази игра.
Нощта е прохладна, мастиленочерната мрачина едва отстъпва място на сивите тонове. През бойницата в стената не виждам много нещо. Внимавам главно „със слуха си“. Това е мисъл на Мейсоние, който навярно я е научил при военната си подготовка. Тъй като птичките са мъртви, зората е странно мълчалива. Дори и Краа ми се цупи. Чакам. Тоя кретениран военнолюбец сигурно ще атакува. Защото, след като е казал, че така ще направи, едва ли ще знае как да постъпи, за да се отметне от решението си. А още и защото има сляпо доверие в техническото си превъзходство, изразено чрез някаква бомбохвъргачка от стар модел.
Онова, което е противно у този тип хора, е, че не може да се знае предварително как ще заработи мисълта им. Щом аз разполагам с бомбохвъргачката, у мен е законната сила. А законност за тях означава да ни изколят. Убили сме му двама „бойци“. Той иска да „пипне Малвил“.
Той нищо няма да „пипне“. През целия ден ме обливаха вълни от страх, но това свърши. Пътят е ясен. И освен, да речем, известна доза трескавост от седенето на едно място, аз съм спокоен. Чакам всеки момент Колен да даде знак.
Чакам го, а когато той долита, така ме изненадва, че ме сковава. Нужно е Евелин да ме докосне с ръка, за да се сетя, че трябваше да я стисна по рамото. Което и правя — доста смешно според мене, — защото и без това тя знае, че така ще постъпя.
Евелин ме оставя, като отнася, както сме се уговорили, и табуретката си, та никой да не се спъне в нея, а аз оставам на колене пред пейчицата, на която бях седнал, опрян с левия си лакът на нея и с приклада на оръжието до бузата ми. Зад себе си чувам, а и виждам с крайчеца на окото си — тъй като нощта светлее с всеки миг — как другарите заемат местата си. Всичко това се извършва тихо и забележително бързо.
След това — безкрайно дълго време. Вилмен не се решава да открие огън срещу дървената ограда — абсурдна история! Изпитвам силно раздразнение, като виждам как той не бърза да заиграе ролята, която съм определил в моя сценарий. Не съм съзнавал в оня момент, че казвам нещо, но по-късно Мейсоние ме уверяваше, че не съм спирал да ръмжа тихо: „Но какво чака, дявол да го вземе, какво чака?“
Най-после детонацията, която всички чакахме, избухва. В известен смисъл тя ме разочарова, защото е много по-слаба, отколкото мислех. Разочарован е, изглежда, и Вилмен, тъй като цялата ограда не хвръква и дори не изхвърля двете крила на портата вън от пантите им. Ударът разбива средната част на вратата, в която отваря дупка с диаметър метър и половина, обаче горната й и долна част издържат, макар и разцепени.
Какво става тогава? Аз трябва да дам с продължително изсвирване сигнал за стрелба. Не го давам. И все пак всички ние започваме да стреляме — аз също, — като всеки навярно е смятал, че другият е забелязал нещо. Всъщност никой нищо не вижда, защото няма какво да се види. Противникът не се е показал през дупката.
Разказите на нашите пленници ще бъдат в това отношение категорични: в момента, когато ние стреляме, момчетата на Вилмен се намират на около десетина метра по-долу, напълно извън обсега на нашата стрелба, тъй като издадената напред скала ги закрива. Те точно се запътват към отвора, направен от бомбохвъргачката в оградата, когато преждевременната и съвсем безцелна стрелба на нашите пушки ги задържа. Не защото е опасна за тях, а защото, като се насочва поред към онова, което е останало от дъсчената ограда, тази стрелба разбива останалите парчета и — що се отнася до патроните на ловните ни пушки — бие непрекъснато по дървото. Тогава нападателите залягат и започват да стрелят наслуки. Но същият навес от скалата, който ни пречи да ги достигнем, пречи и на тях да ни видят. Така една срещу друга двете войски откриват адски огън по невидими цели.
Най-после разбирам какво става и Мейсоние — също, защото ми казва:
— Трябва да спрем, това е глупаво.
Напълно съм съгласен, но за да спрем, ми трябва свирка (онази на Пейсу) и потънал в пот, аз започвам да търся из всичките си джобове, без да успея да я намеря. В същото време, макар и много разтревожен, си давам сметка колко съм смешен. Главнокомандуващият не може да командува на войските си, защото е загубил свирката си! Бих могъл да изкрещя: „Спрете огъня!“ Дори Миет и Кати във входната крепост щяха да ме чуят. Но не, не знам защо, но ми се струва извънредно важно в този момент да върша всичко по правилата.