Но най-разтревоженият от нас е, разбира се, заинтересуваният. Той си дава сметка, че няма никаква възможност да се измъкне — напълно е изолиран зад почернелия кестенов дънер на седемдесет метра от врага, без пушка, и всякакво оттегляне е пресечено от заобикалящата го стрелба. Той чува как куршумите се забиват с глух шум в дънера пред него и как току до главата му хвърчат парчета кора. Той вече е решил. Изчаква някакво затишие, за да скочи в окопчето, зейнало само на три метра от него, с внимателно подпряната на сноп пръчки пушка в него. Но затишието не идва и когато не попадат в дънера, куршумите пищят отдясно и отляво с ужасяваща точност. „Единствен път в живота ми се искаше да съм още по-дребен“ — ще ни каже той по-късно.
Според пленниците отначало, когато стрелбата на Колен убила човека при оръдието, Вилмен бил много разтревожен, тъй като разбрал, че зад себе си има враг. Но понеже този враг не отговорил на стрелбата, разбрал, че е без оръжие и решил да го разкара от дървото. Накарва двама „стари“ да изпълзят до хълма и да заобиколят противника отдясно, а четирима от най-добрите му стрелци да продължат да го държат на място със стрелбата си. Едва обаче двамата „стари“ се отдалечили на няколко метра, и той ги върнал. „Мой ред е — рекъл. — Тоя юначага аз сам ще си го пипна.“ И се изправя. Без съмнение е искал с лесно извоюван успех да възстанови надмощието си над „старите“, тъй като завземането на Малвил не се очертавало като много леко.
Изправя се и понеже всичките негови хора са залегнали, изправеният му силует веднага става героичен. Със свободна, разлюляна стъпка, с пушка в ръка и пистолет в колана, се запътва към долния край на шосето, с цел да заобиколи Колен. Не му е нужна много смелост, тъй като Колен не отговаря на стрелбата, а надвисналата скала го скрива от погледите ни.
Както не виждаха хората му, Ерве и Морис не бяха видели дотогава и Вилмен, но като застава прав и започва да се клати по пътя с котешката гъвкавост на стар побойник, той се превръща в чудесна мишена. Ерве продължава да чака сигнала на Колен, следи го (по-късно той ще изимитира прекрасно походката му) и не мърда, Обаче Морис, който е изпълнен със студена омраза към Вилмен, веднага го взема на прицел, следи го с пушката си в нехайното му пристъпване по пътя и когато го вижда, че застава неподвижно и слага оръжието си на рамо, прицелва се в слепите му очи и стреля.
С разбит череп, Вилмен рухва, убит от новака, когото месец по-рано е учил как да стреля. Огънят срещу Колен спира и Колен скача в окопчето си. Там намира пушката си. И оттам, добре прикрит и добре охраняван, стреля. Той е прекрасен стрелец, бърз и точен и убива двама души, един подир друг.
За няколко секунди положението се е обърнало. Жан Ферак, който по думите на пленниците не бил много запален за експедицията срещу Малвил, дава сигнал за отстъпление. Отстъпление, не поражение. Сноп куршуми се изсипва около дупката на Колен, като го принуждава да сниши глава, а когато я изправя, противникът вече го няма. Но е успял да си вземе бомбохвъргачката, снарядите и пушките на убитите.
Колен издава едно тържествуващо бухане. Никога кукумявка не ми е доставяла такова удоволствие. Тя ми съобщава, че врагът е избягал и че Колен е невредим.
Казвам на Тома да отвори портата и слизам така бързо по стълбата на крепостта, че едва не падам, като скачам през последните пет стъпала. Стоварвам се тежко и тичам към Родилното. Мейсоние е зад мене. Извиквам през рамо:
— Вземи Мелюзина!
Както тичам, свалям предпазителя от пушката си и я слагам през рамо. Чула гласа ми, от Родилното изниква Евелин с Моргана. Хващам Амарант за поводите и като виждам колко е възбудена, овладявам собствената си нервност. Отделям малко време да й поговоря и да я помилвам. Отначало тя не ми създава трудности. Но като стига до останките от дъсчената ограда, подушва ги и рязко се спира, опряна на двата си предни крака, вироглаво вдигнала глава с разтърсена руса грива. Пот облива лицето ми. Познавам Амарант и нейното „не“!
Но за голяма моя изненада, за голямо облекчение, този път тя отстъпва след няколко кротки подръпвания и като й изцъквам два-три пъти. След Амарант и другите две кобили минават без съпротива.
Едва имам време да преброя четирима мъртви и да установя, че врагът е отнесъл оръжието им, когато на пътя едновременно изскачат тримата от външния ни отряд. Ето ги, зачервени, запъхтени, възбудени. Прегръщам ги, но няма време за разкази и разнежвания. Помагам на Морис да възседне коня зад Мейсоние, помагам на Ерве, който ми се струва много по-тежък, да се качи зад Колен и виждам, че освен тридесет и шесткалибровата си пушка, Колен носи през рамо и лъка си. Последният изглежда огромен въпреки дребното му тяло и стърчи много над главата му.