— Я остави лъка си! Ще ти пречи в гъсталака!
— Не, не! — отговаря Колен, аленочервен от гордост.
Точно се каня да яхна коня си, виждам, че сме забравили поводите. Колко загубено време, докато ги намерим!
— Евелин, идваш с нас!
— Аз?
— Ще пазиш конете!
Тя е така възхитена, че окаменява. Хващам я през кръста, почти я хвърлям на гърба на Амарант и възсядам зад нея. Щом стигаме до горската пътека, обръщам се и опрян на задницата на Амарант, казвам тихо на Колен:
— Внимавай с лъка. Тръгваме в галоп!
— Дума да няма — отговаря той с извънредно мъжествен и победоносен вид.
В този момент аз още не зная какво е участието му в боя, но само по вида му разбирам, че е значително.
От два дена Амарант не е излизала. Тя не чака да я подканят, за да проточи дългите си крака. Усещам между краката си великолепната сила на потеглянето й, а на челото си — свежия въздух от движението. Свита между ръцете ми, Евелин е потънала в блаженство. Начинът, по който е седнала, е чудесен, тя едва се държи за предния край на седлото и когато, за да избегна някое клонче, се навеждам напред, тя се огъва под тежестта ми, измества ръцете си и обхваща врата на Амарант. Гривата на кобилата се развява и почти в същия рус оттенък се развяват на врата ми и русите коси на Евелин. Никакъв друг шум освен глухият ритъм на копитата по пръстта и листата, които Амарант отстранява с гърдите си и които ме шибат в лицето. Амарант лети, а зад нея се носят по-тежко, защото са по-натоварени, Моргана и Мелюзина. Те са съвършени машини. Но Амарант е огън, кръв, опиянение от простора. Аз се сливам с нея, превръщам се на свой ред в кон, нейните движения са мои, издигам се и се спускам в ритъма на нейния гръб заедно с Евелин, която следва темпото с лекота на перце. И аз изпитвам някакво нечувано чувство на скорост, цялостност и сила. Препускам, притиснал до тялото си телцето на Евелин, препускам право към унищожаването на врага, сигурността на Малвил, завоюването на Ла Рок. В мига, който изживявам, ни смърт, ни възраст могат да ме стигнат. Препускам. Иска ми се да крещя от радост.
Забелязвам, че съм изпреварил другите две кобили. Боя се да не би, като изгубят от погледа си водача си, да започнат да цвилят и да издадат присъствието ни. По една стръмнина подкарвам Амарант в тръс. Не е лесно, тя иска само едно: да продължава да забива в меката пръст четирите си силни крака. На върха пътеката извива под прав ъгъл и за да не видят животните зад нас, че Амарант изчезва, спирам. Отдясно огромни папрати се издигат над главата ми и през дантелените им листа виждам първо съвсем ниско долу сивите извивки на шосето за Ла Рок, а после, изникнали изведнаж на най-далечния завой и проточили се в индийска нишка — хората на Вилмен, които вървят бързо, вече на доста голямо разстояние. Някои носят по две пушки.
Колен и Мейсоние ме застигат, давам им знак да стоят тихо и с ръка им показвам групата. Задържаме дъха си и няколко мига гледаме през папратите мълчаливо хората, които ще убием.
Мейсоние докарва Мелюзина до Амарант и като се навежда, ми казва с едва доловим глас:
— Но те са само седем. Къде е отишъл осмият? Това е вярно. Преброявам ги. Само седем са.
— Отзад може би.
Тръгвам с Амарант в галоп, този път по-леко. Задържам я така известно време, по време на почивката забелязах, че белите кобили са бяха запъхтели. Впрочем опиянението от препускането е приключило за мене. Победата няма вече характер на абстрактна екзалтираност. Сега тя е приела образа на тия жалки, изпотени и измъчени хора по пътя.
Ето на горската пътека последния ми белег. Виждам То в момента, в който го счупвам. Стигнали сме.
— Евелин, виждаш ли онази полянка? Там ще ги пазиш.
— И трите ли? Не може ли да ги вържа за юздите?
Поклащам глава отрицателно. И другите две кобили пристигат, четиримата ездачи слизат и аз показвам на. Колен и Мейсоние как да завържат юздите около врата, за да не се спънат животните.
— Оставяш ги свободни? — пита Мейсоние.
— Няма да отидат надалеч. Няма да се отдалечат от Амарант, а Евелин ще държи Амарант. Колен, покажи им мястото.
Те тръгват, а аз се бавя, за да кажа на Евелин, в случай че не може да се справи с Амарант, да я яхне и да я накара да върви раван в кръг.
— Мога ли да те целуна, Еманюел?
Навеждам се и в този момент Амарант, на която това е любимата шега, ме бутва в гърба с главата си. Падам върху Евелин, по-точно на лакти. И двамата сме толкова напрегнати, че дори не помисляме да се засмеем. Изправям се. Евелин също. Не е изпуснала юздите. Лицето й се е състарило от мъка.