— Не ги убивай, Еманюел! — казва ми тя тихо. — В обявата ти им обещаваш да им запазиш живота.
— Изслушай ме, Евелин — отговарям аз, като едва контролирам гласа си, — те са осем и имат прекрасни пушки. Като им извикам: „Предайте се!“, те могат да предпочетат да се бият. И ако се бият, има вероятност някой от Малвил да бъде ранен или убит. Искаш ли да се изложа на такъв риск?
Тя навежда глава и не ми отговаря. Оставям я, без да я целуна, но няколко метра по-нататък се обръщам и й махвам с ръка, на което тя веднага отговаря. Тя стои изправена на полянката, дребна и крехка сред огромните животни — виждам изпаренията от телата им, — в косите й играе слънчево петънце, на колана й виси нейният „кинжал“. Мирна картина, от която ми се свива сърцето в момента, когато тръгвам да командувам клането.
Групата ме чака на стръмнината по пътя. Припомням нарежданията. Да не се стреля преди едно продължително изсвирване. Спиране на огъня при три къси изсвирвания. Припомням също разположението. Тъй като двете дървета, на които е сложена телта и обявата ми, са, общо взето, по средата на правата линия, ние двамата с Колен ще заемем позиция двадесет крачки пред нея. Колен от онази страна на пътя, аз — от тази. Мейсоние и Ерве ще се прикрият на двадесет метра назад от обявата, Мейсоние от тая страна, Ерве — от другата.
Изпълнението се извършва бързо и безшумно. Мрежата е затворена. Двете стръмнини, които притискат пътя, ще бъдат обстрелвани от нашия кръстосан огън. Всякакво отстъпление е пресечено. Всякакво бягство напред — невъзможно.
Аз мога да виждам Колен, от когото ме разделя само пътят, до себе си държа Морис, за да го изпратя, ако стане нужда, с някакво съобщение четиридесет метра по-долу до Мейсоние, който на свой ред ще го предаде отсреща на Ерве.
Чакаме. Телта, която придържа моята обява, е непокътната. Днес призори, тъй като не са имали с какво да я прережат, хората на Вилмен са минали под нея. Тук е срещата им със смъртта. Няма вятър. Обявата ми е окачена неподвижна и безапелационна напреко на пътя, рисувателната хартия блести на слънцето. Ако бях с бинокъла си, щях да прочета буквите, които бях нарисувал. Мисля за Евелин. Чувствувам, че наистина има жестока ирония в това да се примамят хората на Вилмен като зайци с категоричността на една обява, която обещава, че животът им ще бъде запазен. Обаче и Евелин е едно от основанията ми те да бъдат унищожени. Мога ли да забравя какво биха направили, ако можеха да „пипнат“ Малвил?
Земята под краката ми е студена, а слънцето вече топли главата, раменете и ръцете ми. Морис е легнал до мен, рамо до рамо с мен. Начинът, по който мълчи и стои неподвижен, ми е приятен. У него няма нищо, което да тежи, дори и присъствието му. Огънали сме два малки храста, които ни пречеха, чакаме без нито една дума и наблюдаваме шестдесетте метра права линия между двата завоя. Колен вижда по-надалеч от нас, защото е залегнал на правата линия, която пресича втория завой, и само като се завърти, вижда на още тридесет метра, които се изплъзват от нашия поглед.
Първият шум, който долавям, ме озадачава. Някакво скърцане. Сякаш с мъка се изкачва към нас. Този шум не е от животно. Той е от някакъв механизъм. Като се изключи това, че е на пресекулки, той напомня кладенчова верига, навивана от скрипец. Прекъсването обаче е ритмично: скърцането се чува на всеки два такта.
Поглеждам към Морис и вдигам вежди. Морис се навежда над ухото ми:
— Верига от велосипед?
Прав е. И след като размислям, питам се дали това не е скритото от Бебел близо до Малвил колело, което ние пропуснахме да приберем. Ако е то, допуснали сме груба грешка и сега ще я плащаме.
Не ми трябва да питам Морис кой се появява сам на първия завой в долния край на пътя: спомням си описанието на Ерве. Сещам се кой е човекът с черните вежди, пресичащи челото му в непрекъсната права линия. Това е Жан Ферак. И докато той започва да изкачва шестдесетте метра, които го отделят от мене, различавам между краката му дулото на бомбохвъргачката. Привързал го е към рамката на колелото си, изкачването е трудно, той едвам кара, криволичи, не е изключено да се принуди да слезе от колелото. Имаме време.
Имаме време: за какво? Пот се стича по лицето ми. Ферак, това е новият началник. Нещо повече, според Ерве — решителен и безмилостен мъж. Трябва да го убия. Но ако стрелям, ще алармирам останалата част от групата, която се влачи пеша на километър оттук. Щом чуят изстрела ми, тези хора ще оставят шосето, ще навлязат в гъсталака и — кой знае? — може би ще попаднат на Евелин и конете. Във всеки случай в храсталаците аз губя преимуществото на позицията си, ще се сблъскаме с противника петима срещу седем и нищо няма да излезе.