Както бях предвидил, Ферак слиза от колелото до обявата и се навежда, за да мине под тела. Той е нисък, набит, с грозно и затворено лице. Като го гледам, мисля си с ужас за клането в Курсьожак. И все пак — вече съм взел решението си — ще го пусна да мине въпреки престъпленията му, въпреки бомбохвъргачката му. Командир без армия не е толкова опасен, колкото седем подгонени мъже, които се сражават, за да спасят живота си.
Той стига наравно с мен. Отделя го само височината на стръмнината. Качва се на колелото на Пужес и скърцането на веригата пак започва — ритмично, дразнещо. Сега ще стигне завоя. Настъпва вече моментът, в който ще го изгубя от погледа си. Ръцете ми са се вкопчили в „Спрингфилда“, а потта се стича капка по капка по приклада.
Ферак минава завоя. Не го виждам вече. Всичко става така бързо, че просто не вярвам на очите си. Виждам, че от отсрещната страна на пътя Колен се изправя в цял ръст, застава както при тренировка, изпъва напред левия си крак, опъва лъка според правилата и старателно се прицелва. Изсвирване и секунда по-късно — шум от някакво падане. Не виждам нищо, но Колен има видимост към завоя. Той ми изпраща радостен знак с ръка и изчезва в храсталаците. Стоя зяпнал.
Не съм далеч от мисълта, че Колен е гениален и че съм имал право да „му позволявам всичко“, както ме укори Тома. В този момент още не зная как под стените на Малвил е изоставил окопа и пушката си, за да повери съдбата си на любимото си оръжие. Да речем — за да бъдем по-умерени, — че е станала грешка при употребата на оръжието. Но когато науча за нея, тя все пак няма да промени оценката, която давам на лъка след отиването ми в Блатото: едно сигурно и безшумно оръжие при засада.
Постепенно се успокоявам. Значи, Ферак е бил осмият човек. Не е вървял най-отзад, както бях помислил. А храбро начело на хората си при отстъплението. Според мене е имал малка преднина, защото от Малвил до Ла Рок се издигат трудни стръмнини. Ферак не е можел да отиде много напред, така че аз разполагам само с няколко минути. И все пак, като стоя залегнал в папратите, с Морис до мен, времето тече много бавно.
Ето ги. Те се точат по пътя зачервени, изпотени, задъхани; обувките им тропат по калдъръма. Гледам селските им глави, червените им ръце, тежката им походка: пушечно месо във всички войни, включително и тази. Ако моят Пейсу беше тук, щеше да му се стори, че стреля по себе си.
Трима вървят най-отпред, както ми се струва, доста бодри. После, други двама на няколко метра, след това, малко по-далече — още двама, които едва се тътрят. Според моите разпореждания за стрелба тримата начело и двамата последни са осъдени. Най-силните и най-слабите.
Слагам свирката на устни и облягам буза на приклада. Уговорили сме с Колен да кръстосаме огъня си, за да не стреляме по една и съща цел. Прицелвам се в най-близкия до другата страна на пътя, а той се цели в оня, който е най-близо до мен. По-долу по права линия Мейсоние и Ерве имат същите уговорки.
Изчаквам челната група да задмине обявата. Когато двамината по средата стигат до нея, изсвирвам продължително и стрелям. Изстрелите се дават по едно и също време, така че от общата детонация се откроява само 22-калибровата карабина на Мейсоние, чийто по-слаб и по-отсечен гръм се чува с малко закъснение. Петимата падат. Те не падат изведнаж, както във военните филми, а извънредно бавно, както при забавените кадри. Двамата останали живи дори не се сещат да залегнат на земята, те стоят прави, лишени от всякакви рефлекси. Чак след две-три секунди вдигат ръце. Навреме. Изсвирвам три пъти късо. Всичко е свършено.
Обръщам се към Морис и му казвам с тих глас:
— Тия двамината кои са?
— Дребничкият и плешивият с шкембето е Бюрг, готвачът. Мършавият е Жане, ординарец на Вилмен.
— „Нови“ ли са?
— Да, и двамата.
Извиквам със силен глас, без да се показвам:
— Тук е Еманюел Конт, абат на Малвил. Бюрг! Жане! Съберете пушките на другарите си и ги опрете отвесно до обявата!
Разстроени, окаменели, отпуснали разтреперани ръце — двама младежи с побледняло загоряло лице. Като чуват гласа ми, подскачат. Вдигат глава. Нито лист не трепва по двата склона от двете страни на пътя. Обезумели, те се оглеждат на всички страни. Гледат дори и обявата ми, сякаш гласът ми би могъл да изскочи от текста. Аз съм бил тук, а те тръгнали да ме обсаждат в Малвил! И ги наричам по имена!
Те се подчиняват бавно, с колебливи движения. Някои от пушките са останали под телата на притежателите им и за да ги вземат, те трябва да разбутат труповете. Забелязвам, че вършат това много внимателно и че избягват да стъпват в кръвта на мъртвите.