— Слушам.
— Според тебе Фюлбер ли накара Вилмен да нападне Малвил?
— О, колкото за това, да! — отговаря Жане без колебание. — Аз видях номера!
— Именно?
— Непрекъснато му повтаряше, че Малвил било крепост и че Малвил бил богат до пукване.
„До пукване“ е добре казано. А за Фюлбер — двойна облага: освобождава се от опекунството на Вилмен в Ла Рок и ни разкарва от Малвил. За жалост неговото активно съучастие с палача Вилмен е трудно да се докаже, тъй като нито един от жителите на Ла Рок не е присъствувал на обядите, когато те са се „сприятелявали“.
Чува се гърмеж, който ми се струва твърде силен, но по странен начин ме облекчава. Чета същото облекчение у Мейсоние, Колен, Морис и дори у пленниците ни. Възможно ли е сега, когато и вторият от братята Ферак е мъртъв, те да се чувствуват в по-голяма безопасност?
Ерве се връща. В ръката си държи колан, на който е закачен револвер.
— Това е револверът на Вилмен — казва Бюрг. — Ферак го прибра, преди да даде сигнала за отстъпление.
Вземам в ръка оръжието на тоя наемен убиец. Нямам никакво желание да го нося. Мейсоние, когото питам с очи — също. Обаче аз познавам едного, когото този пистолет е преизпълнил с радост.
— На теб се пада, Колен! Ти уби Ферак.
С пламнали бузи, Колен стяга мъжки около тънкия си кръст колана с пистолета. Забелязвам, че Морис се усмихва и че черните му като катран очи хитро блестят. В този момент аз още не зная, че той е убил Вилмен. А като го науча, ще му бъда благодарен за мълчанието и милото му държане.
Казвам отривисто:
— Пленниците да претърсят мъртвите и да съберат мунициите. Аз се връщам в Малвил. Отивам да взема каруцата. Колен ще дойде с мене. А Мейсоние остава тук да командува претърсването.
Без да чакам Колен, се изкатервам по стръмнината и щом изчезвам от погледа им и потъвам в гъсталака, започвам да тичам. Стигам до полянката. Евелин е там, главата й едва стига до рамото на Амарант. Сините й очи се втренчват в мен с израз на щастие, от което съм потресен. Тя се хвърля в обятията ми и аз я притискам силно, много силно до себе си. Нищо не казвам. Знаем, че никой от нас двамата не е в състояние да остане жив след другия.
Пукот от счупени клони, шум от смачкани листа. Това е Колен. Освобождавам се и казвам на Евелин: „Ще яхнеш Моргана.“ Пак я поглеждам и й се усмихвам. Кратки, но наситени са нашите мигове на радост.
Качвам се на седлото, като я оставям сама да се качи, което въпреки дребния си ръст тя извършва много бързо и много добре с възхитителна пъргавина, без да стъпи на близкия дънер и да намали разстоянието до стремето и дори без да се възползува от наклона, както прави Колен. Вярно, той е отрупан с оръжия: пушка, лък, един колчан за стрели, който сам си е измайсторил, на колана — пистолетът на Вилмен, а през врата — моят бинокъл, който е „забравил“ да ми върне. Тъй като на това място храсталаците са гъсти, отначало тръгваме раван, за да не повредим лъка на Колен, зад мене върви Моргана, главата й е почти в задницата на Амарант, но жестоката към кокошките Амарант не рита другарките си. Най-много да ги позахапе по рамото, за да изтъкне превъзходството си. В гърба си усещам очите на Евелин. Завъртам се на седлото и прочитам в погледа й въпрос. Казвам:
— Пленихме двама души.
След това тръгвам галоп. Близо до Малвил Пейсу, когото отначало не виждам, защото се е прикрил откъм долната страна на пътя, на предния пост, изниква разтревожен. Извиквам: „Всички са невредими!“ Тогава той се развиква от радост, като размахва пушката си. Изненадана, Амарант се дръпва встрани, Моргана прави същото, а Мелюзина подскача лекичко, което отделя Колен от седлото и го прехвърля възседнал на врата й, където той се хваща с две ръце за гривата й. За голям късмет Мелюзина спира, като вижда, че и другите две кобили са спрели, така че Колен може да се върне на старото положение, което той прави по много смешен начин, като опипва със задника си къде започва седлото, за да се повдигне и да се стовари на него. Смеем се.
— Глупак такъв! — казва Колен — Виждаш какво щеше да направиш!
— Добре де, все пак аз мислех, че знаеш да яздиш! — отговаря Пейсу засмян до уши.
Толкова се смея, че предпочитам да сляза от коня. Това е някакъв момчешки смях, който ме връща тридесет години назад, така както ме връщат в миналото неочакваните удари с юмрук на Пейсу; щом се оказвам близо до него, той се нахвърля върху ми като едър дог, който не си знае силата. Скарвам му се, защото тоя подлец ми причинява болка с огромните си ръчища. За щастие Кати и Миет, които изтичват насреща ми по шосето, ме спасяват от чувствата му. „Познах смеха ти! — казва Кати. — От крепостта те чух!“ Тя ме прегръща. Виж, това е нещо по-мило, гладко като кадифе. Колкото до Миет — бонбон! „Горкичкият ми Еманюел!“ — казва старата Мену няколко мига по-късно и отрива сухите си устни по бузата ми. Казва „горкичкият“, като че ли съм вече мъртъв. Жаке ме гледа безмълвен, хванал кирката, с която копае трап за четиримата убити врагове, а външно безстрастният Тома ми казва: „Прибрах обувките, още могат да се носят. Открих специална полица в склада.“