Фалвиница е плувнала във вода. Тя тече отвсякъде, като мас, оставена на слънце. Не смее да се доближи, тъй като си спомня за вчерашното скарване. Но аз се доближавам до нея и я целувам един път щедро, толкова съм щастлив, че съм в Малвил, сред другарите ми в нашия семеен пашкул.
— Шестима свалени и двама пленени — казва малкият Колен, като се разхожда с едри крачки, с ръка на патрондаша.
— Разказвай, Еманюел! — казва Пейсу.
Както вървя, вдигам ръце нагоре.
— Няма време! Тръгваме веднага. С теб именно, с Тома и Жаке. Колен остава и поема командуването на Малвил. Яли ли сте? — питам аз, като се обръщам към Пейсу.
— Нямаше как — отговаря той, като че ли правя упрек, че е ял.
— Добре сте сторили. Мену, приготви седем сандвича.
— Седем? Защо седем? — пита тя вече настръхнала.
— Колен, аз, Ерве, Морис, Мейсоние и двамата пленника.
— Пленници! — казва старата Мену — Да не вземеш да храниш и тази пасмина!
Жаке се изчервява, както всеки път, когато се направи намек за положението, в което е бил.
— Направи каквото ти казвам. Жаке, ти ще впрегнеш Малабар в каруцата. Не ща коне, само каруцата. Евелин, ти ще свалиш седлата от конете заедно с Кати. Аз отивам да си наплискам малко лицето с вода.
Не се само наплисквам с малко вода; нещо повече: изкъпвам се, измивам си главата и се обръсвам. Всичко — много бързо. И като съм почнал — все с оглед на влизането ми в Ла Рок, — давам си малко повече труд. Махам стария панталон за езда и изтърканите ботуши, които не съм свалял от деня на събитието, и си слагам белия панталон за конни състезания, нови или почти нови ботуши и бяла риза с висока яка. Когато се появявам в първата крепост, изглеждам непорочен и сияен. Впечатлението е такова, че Евелин и Кати излизат от Родилното с чесалата и бърсалките в ръка. Миет изтичва и със знаци показва възторга си. Най-напред си щипва бузата и един кичур коса (косите ми са чисти и хубаво съм се обръснал). После хваща с една ръка собствената си блузка, отваря и затваря няколко пъти другата ръка (каква хубава риза, блести от чистота!). Слага две ръце на кръста си и ги стиска (панталоните ми за езда ме правят по-тънък) и дори (движение, което не може да се опише) ме разхубавяват. Що се отнася до ботушите, тя отваря и затваря няколко пъти ръката си: това движение, което символизира лъчите на слънцето, показва, че ботушите ми блестят, както и ризата ми. Накрая събира пръстите на дясната си ръка до палеца и няколко пъти ги слага на устните си (колко си хубав, Еманюел!) и ме целува.
От страна на мъжете съм обсипан с подигравки. Засилвам крачките си. Все пак някои от тях ме стигат. Най-вече Пейсу, стиснал пакета със сандвичи под мишница, върви подире ми и казва, че, както съм се наконтил, като че ли отивам на първото си причастие.
— Вярно — казва Кати, — ако те бях видяла така в Ла Рок, нямаше да се оженя за Тома, а за теб!
— Хубаво се отървах! — казвам аз в добро настроение, като скачам в каруцата и се готвя да седна.
— Чакай, чакай! — развиква се Жаке и тича с някакъв стар чувал под мишница. Той го сгъва на две и го слага, където ще седна, за да не се изцапам от допира с пейката. Тогава веселието става общо и аз се усмихвам на Жаке, за да му възвърна самочувствието.
Колен, който отначало се смееше заедно с другите, сега стои настрана и изглежда много жалък. Спомням си изведнаж — докато Малабар потегля в зоната на предните постове, — че бях облечен както сега, когато една седмица преди събитието след някакво конно състезание го бях поканил, него и жена му, на ресторант. Много привързани един към друг след петнадесет години брачен живот, те си държаха под масата ръцете, докато аз поръчвах менюто. Тогава именно той ми довери грижата си за Никол (10 години), която всеки месец имала ангина, и за Дидие (12 години), който не знаел правописа. А сега всичко това е пепел, затворена в една малка кутия, заедно с останките от семейство Пейсу и семейство Мейсоние.
— Колен — казвам аз със силен глас, — няма смисъл да ме чакате. Ти ще им разкажеш. Само едно от мен: да не се излиза от Малвил в наше отсъствие. Останалото — както ти наредиш.